— Каква?
— Снимка на пустинята. Всъщност точно на това място. Само че преди да се появят сградите.
Стърн кимна.
— И успяхте да определите епохата?
— Не веднага — отвърна Гордън. — Продължихме да пращаме камерата, но получавахме само снимки на пустинята. Понякога под дъжда, друг път покрита със сняг, но все същата пустиня. Очевидно попадахме в друго време… но какво? Беше ужасно сложно да определим възрастта на изображението. Нали разбираш, как да открием епохата по фотография на подобен пейзаж?
Стърн се навъси. Разбираше затруднението. Повечето стари снимки се датираха според образите на изработени от човека предмети — сгради, коли, костюми или развалини. Но необитаемата пустиня на Ню Мексико едва ли променяше вида си в течение на хиляди, дори стотици хиляди години.
Гордън се усмихна.
— Насочихме камерата право нагоре, използвахме обектив „рибешко око“ и заснехме нощното небе.
— А.
— Естествено, не винаги се получава — трябва да е нощ и да няма облаци, — но ако на снимката се виждат достатъчно планети, можем съвсем точно да определим датата. До годината, деня и часа. Така започнахме да разработваме навигационната си технология.
— Значи целият проект се промени…
— Да. Естествено, знаехме на какво сме се натъкнали. Вече не транспортирахме предмети — нямаше смисъл да пробваме. Осъществявахме връзка между две вселени.
— И кога започнахте да изпращате хора?
— Доста по-късно.
Гордън го поведе покрай цяла стена от електронно оборудване към друга част на лабораторията. И там Стърн видя да стърчат огромни найлонови контейнери, пълни с вода. А в средата — голяма клетка, не чак тъй съвършена като онези в транзитната зала, но очевидно подобен модел.
— Това бе първата ни истинска машина — гордо обяви Гордън.
— Чакай малко — трепна Стърн. — Това чудо работи ли?
— Да, разбира се.
— В момента?
— Отдавна не е използвана — каза Гордън. — Но предполагам, че работи. Защо?
— Значи, ако искам да се върна и да им помогна — каза Стърн, — мога да го направя… с тази машина. Така ли е?
— Да — бавно кимна Гордън. — Можеш да се върнеш с тази машина, но…
— Слушай, мисля, че са ги сполетели неприятности… или нещо още по-лошо.
— Вероятно. Да.
— И ти ми казваш, че тук имаме работеща машина.
Гордън въздъхна.
— Боя се, че е малко по-сложно, Дейвид.
29:10:00
Когато камъните поддадоха, Кейт започна да пада като в забавен кадър. Пръстите й докоснаха назъбения хоросанов ръб и с умение, придобито в дългогодишни тренировки, тя се вкопчи и задържа. Увисна на една ръка, гледайки как долу камъните рухват в параклиса сред облак прах. Не видя какво е станало с войниците.
Вдигна другата си ръка и хвана ръба. Знаеше, че и останалите камъни ще се срутят всеки момент. Пропадаше целият таван. Структурно най-стабилна бе подсилената линия на колоните, където се срещаха арките. И страничната стена на параклиса, изградена от вертикални камъни.
Кейт реши да се добере до страничната стена.
Камъкът се откъсна. Тя увисна на лявата си ръка. Започна да се изтегля малко по малко, като посягаше, докъдето може да стигне, и се мъчеше да разпредели тежестта равномерно.
Камъкът в лявата й ръка се откърти и падна. Тя отново увисна и намери нова опора. Вече бе само на метър от стената и зидарията ставаше все по-масивна. Ръбът, за който се държеше, изглеждаше стабилен.
Чу как долу в параклиса нахълтаха крещящи войници. Не след дълго щяха да я обсипят със стрели.
Опита се да преметне левия крак нагоре. Колкото по-нашироко разпределеше тежестта, толкова по-добре. Вдигна крака; сводът издържа. Извивайки тяло, тя се измъкна на площадката после издърпа и другия крак. Първите стрели засвистяха край нея; други дрънчаха по камъка, вдигайки малки бели облачета. Тя лежеше просната по корем.
Но не можеше да остане тук. Търкулна се към колоната. От свода рухнаха нови камъни.
Войниците млъкнаха. Може би камъните са ударили някого, помисли си тя. Но не — чу ги да изскачат с викове от параклиса. Отвън долитаха човешки крясъци и конско цвилене. Какво ставаше?
Горе в кулата Крис чу скърцането на ключ в ключалката. После войниците отвън спряха и закрещяха през вратата — викаха пазача в стаята.
Марек продължаваше да търси като обезумял. Бе коленичил и надничаше под леглото.
— Намерих! — извика той.
Скочи на крака, стискайки меч и дълъг кинжал. Подхвърли кинжала на Крис.
Отвън войниците продължаваха да викат пазача. Марек пристъпи до вратата и кимна на Крис да застане от другата страна.