Като зърна лицето й, той прошепна:
— Зле ли е?
— Мисля, че е само натъртено. Може да има едно-две пукнати ребра.
— Адски боли.
Кейт оголи рамото му. Стрелата бе раздрала около пет сантиметра от кожата, наоколо имаше петно от спечена кръв.
— Как е? — попита Крис, като я гледаше напрегнато.
— Само драскотина.
— Инфектирана?
— Не, изглежда чиста.
Като придърпа жакета още надолу, Кейт видя нови синини по гърба и ребрата му. Целият бе в синини. Сигурно го болеше ужасно. Малко я изненада, че Крис вече не се оплаква. В края на краищата нали точно той вдигаше страшна олелия, ако му сервираха сутрешния омлет със сушени манатарки вместо пресни. И се цупеше, ако няма богат избор на вино.
Тя посегна да закопчае жакета.
— Мога и сам — прекъсна я Крис.
— Да ти помогна…
— Казах, че мога и сам.
Тя се отдръпна и вдигна ръце.
— Добре. Добре.
— Така или иначе, трябва да си раздвижа ръцете — каза той, примижавайки на всяко копче.
Наистина се справи съвсем сам. Но след това се облегна на стената със затворени очи, облян в пот от болка и изтощение.
— Крис…
Той отвори очи.
— Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Чувствам се просто чудесно.
И говореше искрено.
Кейт имаше чувството, че седи до непознат.
Когато Крис видя рамото и гърдите си — придобили моравия цвят на мъртва плът, — собствената му реакция го изненада. Беше пострадал жестоко. Очакваше да изпита ужас или страх. Но вместо това изведнъж се почувства облекчен, едва ли не безметежен. Вярно, болката го караше да се задъхва, но тя нямаше значение. Просто се радваше, че е жив и започва нов ден. Вечните му оплаквания, прищевки и колебания изведнъж се бяха превърнали в дреболия. На тяхно място откриваше, че е притежавал някакъв извор на безгранична енергия — почти агресивна жизненост, каквато не си спомняше да е изпитвал до днес. Усещаше я как струи по тялото му като особена топлина. Светът наоколо изглеждаше по-ярък, по-чувствен от когато и да било.
За Крис сивото утро придоби първична, девствена прелест. Студеният, влажен въздух носеше ухание на росна трева и влажна пръст. Камъните отзад го подпираха. Дори болката бе полезна, защото изгаряше всички ненужни чувства. Чувстваше се разголен до сърцевината, бодър и готов за всичко. Това тук бе друг свят с други правила.
И за пръв път той бе наистина в него.
Изцяло в него.
Когато войниците изчезнаха, Марек се върна.
— Разбрахте ли всичко? — попита той.
— Кое?
— Войниците търсят трима души от Кастелгард: двама мъже и жена.
— Защо?
— Арно иска да разговаря с тях.
— Хубаво е да си прочут — подметна Крис с кисела усмивка. — Всичко живо ни дири.
Марек подаде на двамата по една шепа влажна трева и листа.
— Диви зеленчуци. Това ще е закуската. Яжте.
Крис лакомо захапа листата.
— Чудесни са — каза той съвсем искрено.
— Онова с назъбените листа е лайкучка. Ще ти помогне за болката. Бялото клонче е от върба. Против възпаление.
— Благодаря — допълни Крис. — Много е вкусно.
Марек го изгледа, като, че не вярваше на ушите си, после се обърна към Кейт.
— Добре ли е той?
— Според мен дори много добре.
— Чудесно. Яжте, после отиваме в манастира. Ако успеем да минем през стражата.
Кейт смъкна перуката.
— Няма да е трудно — рече тя. — Търсят двама мъже и жена. Е, кой има остър нож?
За щастие косата й беше къса. На Марек му трябваха само няколко минути, за да отреже по-дългите кичури и да довърши работата. Докато той кълцаше, Крис каза:
— Мислех си за снощи.
— Очевидно някой има слушалка — отвърна Марек.
— Точно така. И мисля, че знам откъде я е взел.
— От Гомес.
Крис кимна.
— Така предполагам. Вие не й ли извадихте слушалката?
— Не се сетихме.
— Сигурен съм, че някой би могъл да я пъхне в ухото си, за да чува, макар и да не му е по мярка.
— Да — съгласи се Марек. — Но въпросът е кой. Намираме се в четиринайсети век. Розово топче, което говори с тъничък глас — това е магия. Би изплашило до смърт всеки, който го намери. Човекът ще го захвърли като горещ въглен… и после ще го смачка с крак. Или ще бяга като луд.
— Знам — каза Крис. — Затова щом се замисля, идва ми само един отговор.
Марек кимна.
— Онези мръсници не ни казаха.
— Какво не са ни казали? — намеси се Кейт.
— Че тук има и още някой. Човек от двайсети век.
— Това е единственият възможен отговор — добави Крис.
— Но кой? — попита Кейт.