— Трябва да намерим ключа — каза Марек.
— Но той е в стаята на Марсел.
— Не съм сигурен.
Марек си бе спомнил, че при последния му разговор с графоложката Елси стана дума за ключ. И че някаква дума я озадачава. Не си спомняше подробностите — тогава бе разтревожен за професора, — но помнеше ясно, че Елси преглеждаше един пергамент от купчината, намерена в манастира. Същата купчина, в която беше и записката на Джонстън.
И Марек знаеше къде да намери пергаментите.
Тримата тичаха по коридора към църквата. Някои от витражите бяха разбити и през тях излиташе дим. Отвътре се раздадоха викове и след секунди изскочи отряд войници. Марек рязко се завъртя и хукна обратно.
— Какво правим? — попита Крис.
— Търсим вратата.
— Коя врата?
Марек се стрелна наляво по колонадата, после пак наляво по съвсем тесен отвор, който ги изведе в малко помещение, може би склад. Осветяваше го пламък на факла. На пода имаше вграден дървен капак; Марек го дръпна и видя стъпала, слизащи надолу в мрака. Той грабна факлата и тримата се спуснаха надолу. Крис влезе последен и затвори капака.
Долу го посрещна мрачно, влажно подземие.
Факлата пращеше в студения въздух. Под трепкащата й светлина зърнаха покрай стената грамадни бъчви с диаметър около два метра. Намираха се във винарската изба.
— Знаете, че войниците скоро ще открият това място — каза Марек. После без колебание ги поведе през още няколко помещения, пълни с бъчви.
Подтичвайки след него, Кейт попита:
— Знаеш ли къде отиваш?
— А ти не знаеш ли? — отвърна той.
Но тя не знаеше; двамата с Крис вървяха плътно зад Марек, за да не напуснат кръга от успокояваща светлина. Почнаха да отминават гробници — плитки ниши в стената, където лежаха мъртви тела, обвити в прогнили тавани. Понякога зърваха черепи с полепнали тук-там кичури коса; друг път се мяркаха крака с вече оголени кости. От мрака долиташе цвърчене на плъхове.
Кейт потръпна.
Марек продължаваше все напред, докато накрая изведнъж спря в почти празна зала.
— Защо спряхме? — попита Кейт.
— Не знаеш ли? — погледна я Марек.
Тя се озърна и осъзна, че се намира в същата подземна зала, където бе пропълзяла преди няколко дни. Видя същия саркофаг, само че сега капакът беше на място. До другата стена имаше дървена маса, отрупана с парчета мушама и вързопи пергамент, омотани с канап. Отстрани, върху ниска каменна стена, лежеше само един пакет ръкописи… и блестеше самотна леща от очилата на професора.
— Трябва да я е загубил вчера — каза Кейт. — Войниците сигурно са го хванали тук.
— Вероятно.
Марек започна да преглежда пергаментите от вързопа един по един. Бързо откри посланието на професора, после се върна към предния лист. Навъси се, разчитайки текста под светлината на факлата.
— Какво е? — попита Кейт.
— Описание — каза той. — Описание на подземна река и… ето го. — Той посочи към полето на ръкописа, където бе надраскана забележка на латински. — Тук пише „Ключът е у Марцелус“. После се споменава нещо за… ъъъ… врата или отвор и големи крака.
— Големи крака ли?
— Чакай малко. Не, не е това. — Марек се замисли. Спомняше си какво бе казала Елси. — Пише „Краката на великана“. Великански крака.
— Великански крака — повтори тя и го огледа със съмнение. Сигурен ли си, че не грешиш?
— Така пише.
— А това какво е? — попита Кейт.
До пръста на Марек имаше две думи, подредени една над друга:
DESIDE VIVIX
— Спомням си — каза Марек. — Елси рече, че тази дума не й е позната — vivix. Ho не спомена за deside. А то изобщо не ми прилича на латинска дума. Не е и оксйтанска, нито пък старофренска.
Той отряза с ножа парченце пергамент, после надраска с острието върху него двете думи и го прибра в джоба си.
— Но какво означава? — настоя Кейт.
Марек поклати глава.
— Нямам представа.
— Добавено е в полето — каза тя. — Може би нищо не означава. Може да е безсмислица или сметка, или нещо такова.
— Съмнявам се.
— Да не би по онова време да не са драскали безсмислици?
— Драскали са, но не ми изглежда така, Кейт. Това е сериозна бележка. — Марек пак се наведе над ръкописа и плъзна пръст по редовете.
— Добре. Добре… Тук пише, че Transitus occultus incipit… тайният проход започва… propre ad capellam viridem, sive capellam mortis — в зеления параклис, наричан още параклис на смъртта… и…
— Зеленият параклис? — повтори тя със странен глас.
Марек кимна.
— Точно така. Но не пише къде е параклисът. — Той въздъхна. — Ако проходът наистина е свързан с варовиковите пещери, може да бъде навсякъде.