— Не, Андре — възрази Кейт. — Не е навсякъде.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че знам къде е зеленият параклис.
— Имаше го на предварителните карти за проекта Дордона — каза Кейт. — Разрушен параклис, съвсем близо до зоната на проекта. Спомням си, че се чудех защо не са включили и него. На картата беше написано: „chapelle verte morte“ и си помислих, че означава „параклис на зелената смърт“. Помня го, защото звучеше като разказ на Едгар По.
— Помниш ли точно къде беше?
— Не съвсем, но е в гората на около километър северно от Безенак.
— Възможно е — каза Марек. — Един километър не е прекалено много за тунел.
Иззад тях долетя тропотът на войници, нахлуващи в подземието.
— Време е да вървим.
Марек ги поведе наляво към коридор, от който започваше стълбище. Кейт го бе виждала само веднъж, затрупано от купчина пръст. Сега стъпалата водеха нагоре към дървен капак в тавана.
Марек се изкачи и напъна с рамо. Капакът се отвори лесно. Видяха небе, посивяло от дим.
Марек се измъкна навън, Крис и Кейт го последваха.
Излязоха в овощна градина. Правите редове плодни дръвчета бяха отрупани с яркозелени пролетни листа. Тримата побягнаха напред и скоро стигнаха до манастирската стена. Беше висока около три метра и половина, нямаше как да я прескочат. Но те се изкатериха по едно дърво, стъпиха върху стената и скочиха от другата страна. Право пред себе си видяха гъста гора. Втурнаха се към нея и отново навлязоха под мрачния свод на дърветата.
09:57:02
В лабораторията на Ай Ти Си Дейвид Стърн се отдръпна от прототипа. Погледна малкия, набързо скалъпен комплект електронна апаратура, който бе сглобявал и изпробвал през последните пет часа.
— Готово — каза той. — Това ще им изпрати съобщение.
В лабораторията бе нощ; зад прозорците всичко тънеше в мрак.
— Кое време е там, при тях? — попита Стърн.
Гордън почна да брои на пръсти.
— Пристигнали са около осем сутринта. Минаха двайсет и седем часа. Значи сега е единайсет на следващата сутрин.
— Добре. Би трябвало всичко да е наред.
Стърн бе успял да изработи прибора за електронна връзка въпреки двата солидни аргумента на Гордън, че подобно нещо е невъзможно. Гордън твърдеше, че не може да се изпрати послание в миналото, защото човек не знае къде ще пристигне машината. Статистически погледнато, шансът тя да се появи там, където е екипът, бе почти равен на нула. Следователно посланието изобщо нямаше да достигне целта. Вторият проблем бе, че няма начин да се разбере дали екипът е получил вестта, или не.
Но Стърн бе преодолял и двете затруднения по извънредно прост начин. Неговият комплект съдържаше два малки касетофона и една слушалка с радиопредавател — точно като онези, които носеше екипът. Първият касетофон излъчваше съобщението. Вторият записваше всеки сигнал, получен в слушалката. Цялата тази машинария представляваше, както тържествено я нарече Гордън, „мултивселенски телефонен секретар“.
Стърн записа следното съобщение: „Говори Дейвид. Отсъствате вече двайсет и седем часа. Не опитвайте да се върнете до трийсет и втория час. Тогава ще бъдем готови да ви приемем. Междувременно съобщете ни дали сте добре. Просто говорете и думите ви ще бъдат записани. Засега довиждане.“
Стърн изслуша съобщението още веднъж, после каза:
— Добре, хайде да го изпратим.
Гордън натисна няколко бутона върху контролното табло. Машината забръмча и се обля в синкава светлина.
Няколко часа по-рано, докато работеше върху приспособлението, Стърн се тревожеше само дали приятелите му знаят, че засега не могат да се завърнат. Представяше си как изпадат в беда, как врагове ги нападат от всички страни и те викат машината в последния момент, предполагайки, че могат да потеглят веднага. Затова Стърн държеше да им съобщи тази най-важна подробност.
Такива бяха тревогите му в началото. Но сега имаше друга, още по-сериозна грижа. Въздухът в пещерата беше пречистен преди шестнайсет часа. Екип от работници възстановяваше транзитната площадка. Други техници дежуреха от часове в контролната кабина.
И нямаше никакви признаци за полеви скок.
Което означаваше, че не е имало опит да се завърнат. И Стърн имаше чувството — естествено, никой не го споменаваше открито, най-малко Гордън, но той имаше чувството, че според хората от Ай Ти Си отсъствие над двайсет и четири часа без полеви скок е лош знак. Усещаше, че голяма част от техниците смятат екипа за мъртъв.
Затова интересът около машината на Стърн бе не дали може да се изпрати съобщение, а дали ще има отговор. Защото това би доказало, че екипът все още е жив.