— Не съм много сигурна.
— Какъв е проблемът?
— Те си изключват слушалките.
— Така ли? Че защо? Батериите на слушалките няма да се изтощят за трийсет и седем часа. Безсмислено е да ги изключват. — Изведнъж очите му се разшириха. — Мислиш ли? Мислиш ли, че е той! Мислиш ли, че е Декард?
— Може би. Да.
— Как? Мина повече от година. Декард би трябвало да е мъртъв. Спомняш ли си как се биеше за щяло и нещяло?
— Е, все пак нещо ги кара да си изключват слушалките…
— Не знам: — каза Донигър. — Роб имаше прекалено много транскрипционни грешки и беше станал неуправляем. Чакаше го затвор, по дяволите!
— Да. Задето преби в един бар някакъв съвършено непознат тип. Според полицейския доклад Декар го ударил петдесет и два пъти с метална табуретка. Човекът лежа в кома цяла година. А Роб определено щеше да влезе в затвора. Затова сам предложи да отиде в миналото още веднъж.
— Ако Декард е жив — каза Донигър, — значи все още си имат неприятности.
— Да, Боб. Големи неприятности.
09:57:02
Сред прохладния горски сумрак Марек чертаеше с клечка на земята простичка карта.
— В момента сме тук, зад манастира. Мелницата е там, на около четиристотин метра от нас. Има пост и ще трябва някак да минем през него.
— Аха… — промърмори Крис.
— А после трябва да влезем в мелницата.
— Някак — подхвърли Крис.
— Точно така. После ще имаме ключа. Отиваме в зеления параклис. Къде е той, Кейт?
Кейт взе клечката и нарисува квадратче.
— Ако това върху канарата е Ла Рок, значи на север има гора. Пътят е някъде тук. Мисля, че параклисът не е много далече от него… може би тук.
— Километър? Два? Три?
— Да речем, три километра.
Марек кимна.
— Ами че то било проста работа — каза Крис, като стана и изтупа пръстта от ръцете си. — Само трябва да минем покрай въоръжения пост, да проникнем в укрепената мелница, после да идем до някакъв параклис… и междувременно да останем живи. Да тръгваме.
Изоставяйки гората, тримата тръгнаха през опустошен пейзаж. Над манастира „Света майка“ играеха пламъци и облаци дим затъмняваха слънцето. Черна пепел покриваше земята, носеше се из въздуха, падаше по лицата и раменете им. Усещаха скърцането й между зъбите си. Отвъд реката смътно различаваха тъмните очертания на Кастелгард — черни, димящи руини върху хълма.
Дълго крачиха през тази пустош, без да зърнат жива душа. Отминаха една ферма западно от манастира, до която лежеше старец с две стрели в гърдите. Отвътре долиташе бебешки плач. Надникнаха и видяха съсечена жена, просната по очи до огнището; изкормено шестгодишно момченце гледаше към небето с мъртви очи. Не видяха бебето, но плачът идваше откъм смачкано одеяло в ъгъла.
Кейт пристъпи натам, но Марек я удържа.
— Недей. Продължиха напред.
Димът се стелеше над пусти полета, изоставени колиби, безлюдни ниви. Освен избитите във фермата не видяха никого.
— Къде са всички? — попита Крис.
— В гората — каза Марек. — Там имат колиби и землянки. Знаят какво да правят.
— В гората? Как живеят?
— Като нападат минаващите войници. Затова рицарите избиват всеки срещнат в гората. Смятат го за godin — разбойник и са уверени, че отмъстителните godins ще им отвърнат със същото при първа възможност.
— Значи това се случи с нас, когато пристигнахме. Онези викове: „Годен! Годен!…“
— Да — рече Марек. — Сега враждата между простолюдие и благородници е в разгара си. Обикновените хора се гневят, че ги заставят да издържат рицарската класа с такси и данъци, а когато дойде време, рицарите не изпълняват своята част от споразумението. Не могат да печелят битки и да охраняват страната. Френският крал е в плен и простите хора приемат това като символ. А сега, след края на войната между Франция и Англия, те виждат твърде ясно, че рицарите са източник на нова разруха. И Арно, и Оливър са се сражавали при Поатие — всеки за своя крал. Понастоящем обаче и двамата плячкосват страната, за да плащат на войската си. На хората не им харесва. Затова стават godins, живеят в гората и отвръщат на удара с удар, когато могат.
— Ами онази къща? — попита Кейт. — Как е станало?
Марек сви рамене.
— Може бащата на някой рицар да е бил убит в гората от селяни бандити. Може брат му да се е напил и залутал някоя вечер, а на сутринта да са го открили мъртъв и гол. Може жената и децата му да са изчезнали безследно по пътя между два замъка. Подир време човек е готов да излее гнева и отчаянието си върху когото и да било. И рано или късно го прави.
— Но…
Марек млъкна и посочи напред. Над короните на ниските дървета се вееше зелено-черно знаме, носено от конник, препускащ наляво.