Марек кимна, пъхна меча под расото си и тръгна по рампата с леко приведена глава като монах. Кейт го последва.
Не смееше да погледне войниците по кулите. Бе скрила колчана под расото, но се налагаше да носи лъка открито. Стигнаха до следващата сграда и Марек спря пред вратата. Ослушаха се, но не чуха нищо, освен плискането на вода под моста и някакво равномерно трополене. Марек отвори вратата.
Крис кашляше и плюеше, подскачайки по вълните. Течението ставаше по-бавно, но вече бе на стотина метра под мелницата. По двата бряга стояха хора на Арно, очевидно в очакване на заповед да атакуват моста. Наблизо имаше и множество коне, охранявани от пажове.
Слънцето се отразяваше по водата и хвърляше ярки отблясъци в лицата на войниците. Крис ги видя как присвиват очи и обръщат гръб на реката. Навярно затова още не го бяха видели, разбра той.
Без да пляска или да вдига ръце над повърхността, Крис заплува към северния бряг на Дордона и се вмъкна в надвисналите тръстики по плитчината. Тук никой нямаше да го види. За момент можеше да си отдъхне. А трябваше да е от тази страна на реката — френската страна, — ако искаше пак да се събере с Андре и Кейт.
Естествено, ако успееха да излязат живи от мелницата. Крис не знаеше какви шансове имат. Воденицата гъмжеше от войници.
После си спомни, че маркерът все още е у Марек. Ако Марек загинеше или изчезнеше, вече нямаше да се приберат. Но така или иначе, нямаме шансове, помисли си той.
Нещо го чукна по тила. Завъртя се и видя по водата да плава издутото тяло на мъртъв плъх. Мигновеното отвращение го тласна навън от водата. Точно тук нямаше войници; те стояха в сянката на малка дъбова горичка десетина метра по-надолу. Крис се измъкна на брега и залегна сред храстите. Усети по тялото си топлите слънчеви лъчи. Чу войниците да се смеят на някаква шега. Знаеше, че трябва да потърси по-сигурно място. Тук, сред храстите край реката, можеше да го зърне всеки минувач по пътя. Но докато слънцето го загряваше, той усети непосилна умора. Очите му се затваряха, крайниците му натежаваха и въпреки чувството за опасност той си каза, че ще затвори очи само за малко.
За съвсем малко.
Шумът в сградата бе оглушителен. Кейт болезнено примижа, когато стъпи на горната площадка и погледна в помещението под себе си. По цялата дължина на сградата двойки чукове блъскаха тежки наковални, вдигайки ужасен шум, който отекваше между каменните стени.
До всяка наковалня имаше каца с вода и мангал с разпалени въглени. Очевидно това бе ковачница, където закаляваха стоманата чрез нажежаване, коване и охлаждане във вода; мелничните колела осигуряваха необходимата енергия.
Но сега чуковете блъскаха безконтролно, докато седем-осем войници в кафяво и сиво претърсваха методично всяко кътче на помещението — надничаха под въртящите се цилиндри и удрящите чукове, опипваха стената за скривалища в камъка и ровеха из сандъците с инструменти.
Кейт знаеше много добре какво търсят — ключа на брат Марсел.
Марек се обърна към нея и направи знак да слязат по стъпалата към широко разтворената странична врата. Това бе единствената врата в страничната стена; нямаше ключалка и сигурно водеше към стаята на Марсел.
А тя без съмнение вече бе претърсена. Странно, но това не смущаваше Марек, който решително слезе надолу. От подножието на стълбата тръгнаха покрай громолящите чукове и се вмъкнаха в стаята на Марсел.
Марек поклати глава.
Това бе монашеска килия — съвсем малка и поразително бедна. Имаше само тясно легло, леген с вода и нощно гърне. До леглото — малка масичка със свещ. Това бе всичко. Две бели раса висяха на закачалка от вътрешната страна на вратата.
Нищо повече.
От пръв поглед ставаше ясно, че в тази стая няма ключове. А и да бе имало, войниците щяха да ги намерят.
И все пак, за голяма изненада на Кейт, Марек коленичи и усърдно почна да рови под леглото.
Марек си спомняше какво бе казал игуменът, преди да издъхне.
Игуменът не знаеше къде се намира тайният проход и отчаяно искаше да разбере, за да съобщи тайната на Арно. Беше насърчил професора да прерови старите документи — напълно разумен ход, ако Марсел бе загубил разсъдъка си дотолкова, че да не може да каже никому какво е извършил.
Професорът бе открил документ, в който се споменаваше ключ, и изглежда смяташе находката си за важна. Но игуменът прие тази вест с раздразнение: „Естествено, че има ключ. Марсел има много ключове…“