Значи игуменът вече знаеше за съществуването на ключа. Знаеше и къде е. Но не можеше да го използва.
Защо?
Кейт потупа Марек по рамото. Той се озърна и я видя да дръпва настрани белите раса. От вътрешната страна на вратата видя издълбани три рисунки в римски стил. Рисунките бяха изработени старателно, дори декоративно, и някак изглеждаха не на място в средновековието.
После той осъзна, че изобщо не са рисунки, а обяснителни чертежи.
Ключове.
Чертежът, който привлече вниманието му, бе третият, най-отдясно.
Беше изрязан в дървената врата преди много години. Без съмнение войниците вече го бяха видели. Но щом още търсеха, значи не разбираха смисъла му.
Ала Марек разбираше.
Кейт го погледна и произнесе само с устни: Стълбище?
Марек посочи чертежа. Отговори също тъй беззвучно: Карта.
Защото най-сетне всичко му ставаше ясно.
VIVIX не можеше да се открие в речника, защото не беше дума. Беше поредица от числа: V, IV и IX. А към тези числа имаше приложени и определени посоки, както сочеше текстът от пергамента: DESIDE. Което също не бе дума, а означаваше Dextra, SInistra, Dextra. В превод от латински — „дясно, ляво, дясно“.
Следователно ключът се разшифроваше така: щом влезеш в зеления параклис, правиш пет крачки надясно, четири крачки наляво и девет крачки надясно.
И това ще те отведе до тайния проход.
Марек се усмихна широко на Кейт.
Най-сетне бяха намерили онова, което търсеха всички. Бяха открили ключа за Ла Рок.
09:10:23
Сега остава само да се измъкнем живи от воденицата, помисли си Кейт. Марек отиде до вратата и предпазливо надникна към войниците в ковачницата. Кейт пристъпи след него.
Преброи девет войници. Плюс дьо Кер. Общо десет.
Десет срещу двама.
Войниците не изглеждаха тъй увлечени в търсенето, както преди. Мнозина се споглеждаха над чуковете и вдигаха рамене, сякаш искаха да кажат: „Не свършихме ли вече? Какво повече?“
Очевидно нямаше начин Кейт и Марек да се измъкнат, без да ги забележат.
Марек посочи стълбата към горната рампа.
— Качвай се горе и изчезвай — каза той. — Аз ще те прикривам. Сборен пункт надолу по течението, на северния бряг. Разбра ли?
Кейт погледна войниците.
— Ти си сам срещу десет — отбеляза тя. — Оставам.
— Не. Един от нас трябва да се измъкне. Аз ще се справя. Ти върви. — Марек бръкна в джоба си. — И вземи това. Той й подаде керамичната плочка. Кейт изтръпна.
— Защо, Андре?
— Взимай.
Измъкнаха се от стаята. Кейт тръгна към стълбището, по което бяха дошли. Марек прекоси помещението към прозорците над реката.
Кейт бе минала половината път, когато чу вик. Всички войници тичаха към Марек, който бе отметнал монашеската качулка и вече се биеше с един от тях.
Кейт не се поколеба. Тя измъкна колчана изпод расото, зареди първата стрела и опъна лъка. Спомни си думите на Марек: За да убиете човек… Тогава й се бяха сторили смешни.
Един войник крещеше и сочеше към нея. Тя го простреля; стрелата се заби между шията и рамото. Той залитна назад и с писък рухна в един от нажежените мангали. Втори войник отстъпваше, търсейки прикритие, когато Кейт го улучи право в гърдите. Той се свлече мъртъв на пода.
Още осем.
Марек се биеше едновременно с трима, между тях и Дьо Кер. Мечовете звънтяха, мъжете лъкатушеха между чуковете и прескачаха въртящите се маховици. Марек вече бе убил един войник, който лежеше зад него.
Още седем.
Но в този момент Кейт видя войника да става на крака; само се бе престорил на мъртъв и сега предпазливо пристъпваше да нападне Марек изотзад. Кейт зареди нова стрела и го простреля. Човекът се хвана за бедрото и падна; беше само ранен; Кейт го простреля в главата, докато лежеше на дъсчения под.
Посягаше за още една стрела, когато видя, че Дьо Кер е прекъснал боя с Марек и тича към нея по стълбата с удивителна бързина.
Кейт трескаво напипа нова стрела, зареди я и стреля по Дьо Кер. Но бе прибързала и не улучи. Дьо Кер наближаваше.
Кейт пусна лъка и побягна навън.
Тичаше по рампата към мелницата и се взираше във водата под себе си. Навсякъде виждаше речни камъни под кипнала бяла пяна; беше прекалено плитко, за да скочи. Трябваше да се върне дотам, откъдето бяха дошли. Зад себе си чу Дьо Кер да крещи. На стражевата кула отпред неколцина стрелци опънаха лъковете.
Докато първите стрели започнат да падат, тя вече бе стигнала вратата на мелницата. Дьо Кер тичаше назад, крещеше на стрелците и размахваше юмрук. Наоколо му се сипеха стрели. На горния етаж в мелницата залостената врата пращеше под ударите на войници. Кейт знаеше, че стълбата няма да ги удържи задълго. Отиде до отвора в пода и се спусна на долния етаж. Събудени от суматохата, пияните войници се изправяха, залитайки. Но при толкова много прах из въздуха замътените им очи не виждаха почти нищо.