Точно това й подсказа идеята — прахът във въздуха. Кейт бръкна в кесията и извади едно от червените кубчета. Отстрани видя цифрата 60. Дръпна връвчицата и го захвърли в ъгъла.
Мислено започна да отброява. Петдесет и девет. Петдесет и осем.
Дьо Кер нахълта на горния етаж, точно над нея, но се колебаеше да скочи — не знаеше дали е въоръжена. Кейт чу отгоре викове и трополене — войниците от караулката бяха разбили вратата. Сигурно бяха десетина човека. Може би повече.
С крайчеца на окото си забеляза как един от пияните войници до чувалите се хвърли напред да я сграбчи. Ритна го с всичка сила между краката, той изхлипа и се сгърчи на пода. Петдесет и две. Петдесет и едно.
Тя се приведе и мина в страничната стаичка, през която бе влязла в началото. Водното колело скърцаше и разплискваше вода. Тя затвори вратичката, но нямаше нито резе, нито ключалка. Всеки можеше да влезе. Петдесет. Четирийсет и девет.
Погледна надолу. Отворът в пода, по който колелото продължаваше движението си надолу, бе достатъчно широк, за да мине през него. Сега трябваше само да хване някоя от лопатите и да се спусне с нея, докато стане безопасно да скочи в плитката вода.
Но докато гледаше колелото и се мъчеше да пресметне движението, тя осъзна, че никак няма да е лесно. Колелото сякаш се въртеше невероятно бързо, прелитащите лопати се мержелееха пред очите й. Пръските вода я заслепяваха. Колко време оставаше? Трийсет секунди? Двайсет? Гледайки колелото, тя бе изгубила представа за времето. Но знаеше, че не може да чака. Ако Крис имаше право, цялата мелница щеше да хвръкне във въздуха всеки момент. Кейт посегна напред, сграбчи една минаваща лопата… започна да пада заедно с нея… уплаши се… пусна я… пак посегна… пак не посмя… после отстъпи назад, пое дъх, напрегна се.
Чу тропота на войници, скачащи един подир друг от горния етаж в съседното помещение. Нямаше време.
Трябваше да бяга.
Тя дълбоко пое дъх, сграбчи поредната лопата с две ръце и притисна тяло към колелото. Хлъзна се през отвора… и изскочи на светло… беше успяла!… Но внезапно нещо я дръпна от колелото и тя увисна във въздуха.
Погледна нагоре.
Робърт дьо Кер стискаше ръката й в желязна хватка. Посягайки през отвора, той я бе хванал в последния момент. И сега я държеше, увиснала над водата. На сантиметри от нея колелото продължаваше да се върти. Кейт разтърси тяло, опитвайки да се изтръгне от хватката на Дьо Кер. Той я гледаше мрачно, решително.
Тя продължи да се бори.
Дьо Кер стискаше.
После тя видя нещо да се променя в очите му — кратък миг на неувереност — и мокрият дървен под взе да поддава. Обединената им тежест се оказваше прекалено голяма за старите дъски, поливани с вода от колелото години наред. Сега те бавно провисваха надолу. Едната дъска се строши беззвучно и коляното на Дьо Кер хлътна през нея, но той продължаваше да стиска.
Колко време още? — запита се тя. Със свободната си ръка заблъска по китката на дьо Кер.
Колко време още?
Дьо Кер беше като булдог, не изпускаше жертвата. Още една дъска се строши и той залитна настрани. Счупеше ли се трета, щеше да падне заедно с Кейт.
И пет пари не даваше за това. Щеше да стиска докрай.
Колко време още?
Със свободната си ръка Кейт се вкопчи в отминаващата лопата и използва силата на колелото, за да я дръпне надолу. Ръцете й изгаряха от напрежение, но имаше резултат… дъските изпращяха… Дьо Кер пропадаше… пусна я… и тя прелетя последните метър-два към буйната бяла пяна около колелото.
Сетне пламна ослепителна жълта светлина и дървената сграда над нея изчезна сред нажежен полъх и грохот. Кейт зърна как дъските хвърчат на всички страни, после се преметна и потъна с главата надолу в леденото течение. За миг пред очите й заиграха звезди, сетне загуби съзнание под кипналата вода.
09:04:01
Крис се събуди от викове. Надигна глава и видя войниците да тичат безредно по воденичния мост. Видя един монах в бяло расо да се измъква през прозореца на голямата сграда, после разбра, че това е Марек, който удряше с меча някого вътре. Марек се смъкна по обрасналата с бръшлян стена, докато бе достатъчно ниско, за да скочи, след това полетя надолу. Крис не го видя да изплува.
Все още гледаше, когато мелницата избухна сред ослепителен блясък и облак от натрошени дъски. Подметнати във въздуха от силата на експлозията, войниците отхвръкнаха като кукли от бойниците. Когато облакът дим и прах се разсея, Крис видя, че мелницата е изчезнала — оставаха само няколко пламтящи греди. Мъртви войници се носеха по течението, задръстено с дъски от разбитата сграда.