— Ами Андре? — попита Кейт.
Крис мълчаливо поклати глава.
— Сигурен ли си?
— Да, струва ми се. Мисля, че го видях в реката.
Кейт не каза нищо.
Пред църквата „Света майка“ дълги редици мъже с вързани зад гърба ръце чакаха да влязат вътре. Бяха предимно войници на Оливър в кафяво и сиво, тук-там се мяркаше някой дрипав селянин. Крис прецени, че трябва да са около четирийсет или петдесет души. Докато минаваха, хората ги гледаха мрачно. Някои бяха ранени; всички изглеждаха изтощени.
Един войник в кафяво подхвърли язвително на съседа си:
— Ето го благородното копеле от Нарбон. Той върши ония дела, от които се гнуси дори и Арно.
Крис все още се мъчеше да проумее тези думи, когато красивият рицар се завъртя.
— Тъй ли било? — викна той, сграбчи мъжа за косата, дръпна нагоре и с другата ръка плъзна кинжал по гърлото му.
По гърдите на клетника бликна кръв. За момент той остана прав, издавайки дрезгаво хъркане.
— Туй ти беше последата подигравка — каза красивият рицар.
Той стоеше и се усмихваше на човека, гледайки как кръвта му изтича, сетне се ухили, докато очите на жертвата се разширяваха от ужас. Войникът все още не падаше. Крис имаше чувството, че е минала цяла вечност, макар че навярно бяха само трийсет или четирийсет секунди. Красивият рицар гледаше мълчаливо, без да помръдва, а усмивката не напускаше лицето му.
Най-сетне човекът рухна на колене с приведена глава като за молитва. Рицарят спокойно протегна крак под брадата му и го ритна назад. Продължи да гледа предсмъртните гърчове на жертвата, които траяха още около минута. Най-сетне войникът издъхна.
Красивият рицар се наведе и избърса кинжала в панталона на мъртвия, а кървавата си обувка в жакета му. После кимна на Крис и Кейт.
Влязоха в църквата „Света майка“.
Из църквата се носеше гъст дим. Подът беше разчистен; още два века тук нямаше да има скамейки. Спряха край входа, красивият рицар явно не бързаше. Отстрани видяха да си шушукат неколцина войници, сбрани плътно един до друг.
Насред църквата бе коленичил за молитва самотен рицар в броня.
Крис се обърна да огледа другите рицари. Те явно водеха някакъв напрегнат спор; шушукаха яростно. Но нямаше представа за какво.
Докато чакаха, Крис усети нещо да капе по рамото му. Погледна нагоре и видя, точно над себе си увиснал човек, който бавно се полюшваше на въже. По крака му се стичаше урина. Крис отстъпи от стената и видя още пет-шест тела, провиснали под парапета на балкона. Трима носеха червените туники на Оливър. Двама бяха в селско облекло и един в бяло монашеско расо. Още двама седяха на пода и мълчаливо гледаха как горе връзват нови въжета; бяха пасивни, явно примирени със съдбата си.
Човекът с броня сред църквата се прекръсти и стана на крака. Красивият рицар каза:
— Милорд Арно, ето чираците.
— А? Що рече? Чираци ли?
Рицарят се обърна. Арно дьо Сервол бе на около трийсет и пет години, жилест, с тясна и неприятно лукава физиономия. Имаше тик на лицето, от който носът му потрепваше като на плъх. Бронята му бе оплискана с кръв. Той ги огледа с изморени, лениви очи.
— Чираци ли каза, Раймондо?
— Тъй е, милорд. Чираците на магистър Едуардус.
А! — Арно ги огледа от всички страни. — Защо са мокри?
— Измъкнахме ги от реката, милорд — каза Раймондо. — Бяха в мелницата и избягаха в последния момент.
— О, така ли? — Отегчението на Арно се изпари. В очите му заблестя интерес. — Кажете ми, моля, как унищожихте мелницата?
Крис се изкашля.
— Милорд, изобщо не бяхме ние.
— О? — Арно се навъси. Погледна другия рицар. — Що за реч е туй? Нищо не проумявам.
— Милорд, те са от Ирландия или може би от Хебридите.
— О? Значи не са англичани? Туй поне е в тяхна полза. — Той ги обиколи, после се втренчи в лицата им. — Разбирате ли ме?
— Тъй е, милорд — отговори Крис. Този път го разбраха.
— Англичани ли сте?
— Не, милорд.
— Воистина не приличате на англичани. Прекомерно сте кротки и миролюбиви. — Арно погледна Кейт. — Този е нежен като млада девойка. А пък този… — Той стисна бицепса на Крис. — Богослов или писар. Явно не е англичанин. — Арно поклати глава и носът му потрепна. — Защото англичаните са диваци — високо изрече той и гласът му отекна в задимената църква. — Съгласни ли сте?