— Много груба — кимна Стърн. — Толкова груба, че вероятно изобщо не си струва труда. Но все пак ще я направя.
— И какво трябва да се реши?
— Кога да напълним стените.
— Не разбирам.
— Ако ги напълним сега и издържат, сигурно всичко ще е наред. Но не се знае. Защото някой от резервоарите може да има дефект, който да се прояви едва след по-продължително натоварване. Затова сме по-склонни да ги напълним в последния момент.
— За колко време можете да ги напълните?
— Доста бързо. Тук имаме пожарен кран. Но за да намалим натоварването, би било добре да ги пълним постепенно. В такъв случай за деветте щита ще трябват почти два часа.
— Но нали два часа преди пристигането апаратурата засича полеви скок?
— Да…, ако контролната кабина работи нормално. Но апаратурата беше спряна за десет часа. В кабината проникнаха изпарения от киселините. Може да са засегнали електрониката. Не знаем дали приборите работят нормално, или не.
— Сега разбирам — каза Стърн. — И всеки резервоар е различен.
— Именно. Всеки е различен.
Чисто практически научен проблем, помисли си Стърн. От едната страна на везните — рискът, от другата — недостигът на сведения. Повечето хора така и не разбират, че почти всички научни проблеми изникват в подобен вид. Киселинните дъждове, глобалното затопляне, замърсяването на околната среда, заплахата от ракови заболявания — тия сложни въпроси винаги опират до уравновесяване на преценките. Доколко са достоверни данните от проучванията? Доколко може да се вярва на изследователите? Доколко надеждна е компютърната симулация? Доколко опасни са бъдещите последствия? Тия въпроси възникват отново и отново. Естествено, вестниците никога не задълбаваха в подобни въпроси, защото от тях не излизаха гръмки заглавия. И поради това хората си въобразяваха, че в науката всичко е сортирано и подредено, макар че изобщо не беше така. Дори най-утвърдените теории — например идеята, че микробите носят зарази — далеч не бяха тъй категорично доказани, както смяташе обществото.
А в този конкретен случай, който засягаше пряко живота на неговите приятели, Гордън стоеше пред планини от неизвестност. Не се знаеше дали резервоарите са достатъчно здрави. Не се знаеше дали контролната кабина ще подаде своевременно предупреждение. Не се знаеше дали да започнат бавно зареждане на резервоарите, или да изчакат и да ги напълнят бързо. Щяха да разчитат на преценката си. А от нея зависеше животът на няколко души.
Гордън го гледаше. Чакаше.
— Има ли резервоари с незасегнато стъкло? — попита Стърн.
— Да. Четири.
— Тогава да ги напълним сега. И да изчакаме компютърния анализ на поляризационната проверка, преди да напълним останалите.
Гордън бавно кимна.
— Точно така мисля и аз.
— Ти какво предполагаш? — попита Стърн. — Ще издържат ли останалите резервоари?
— Надявам се да издържат — каза Гордън. — Но след два часа положението ще стане малко по-ясно.
06:40:22
— Добри ми сър Андре, елате насам, ако обичате — каза Гай дьо Малегант с любезен поклон.
Марек опита да прикрие смайването си. Когато препусна към Ла Рок, очакваше Гай и хората му да го убият на място. Но вместо това те се държаха учтиво, като с почетен гост.
Вече бяха навлезли навътре в замъка и от централния двор Марек зърна осветената голяма зала. Малегант го водеше по-нататък, към странна каменна постройка отдясно. На прозорците й имаше не само дървени капаци, но и прозрачна ципа от свински мехури. Върху первазите горяха свещи, само че сложени от външната страна.
Марек разбра причината още преди да влезе в сградата, която се състоеше само от едно помещение. Върху дървени рафтове покрай стените бяха натрупани платнени торбички колкото мъжки юмрук. В единия ъгъл се тъмнееха купчини железни сачми. Из помещението се носеше особен мирис — сух, остър и Марек разбра къде се намира. В арсенала.
— Е, магистре — подхвана Гай, — доведохме единия от чираците ви.
— Благодаря.
Професор Едуард Джонстън седеше с кръстосани крака на пода сред залата. Отстрани имаше каменни паници за смесване на барута. Той бе подпрял в скута си трета паница и отмерено раздробяваше някаква сива материя с каменно чукало. Когато видя Марек, Джонстън не прекрати работата. Изобщо не изглеждаше изненадан.
— Здрасти, Андре — рече той.
— Здравейте, професоре.
— Добре ли си? — попита Джонстън, продължавайки да стърже.
— Да, добре съм. Малко си ударих крака.
Всъщност кракът му тръпнеше от болка, но след къпането в реката раната беше чиста и навярно щеше да заздравее за няколко дни.