Професорът почукваше търпеливо, неуморно.
— Много хубаво, Андре — продължи той все тъй спокойно. Къде са другите?
— За Крис не знам — отговори Марек. Спомни си как го бе зърнал облян в кръв. — Но Кейт е добре и ще намери…
— Чудесно — каза професорът и стрелна поглед към сър Гай. За да смени темата, той кимна към паницата. — Знаеш какво правя, нали?
— Инкорпорация — уточни Марек. — Добър ли е материалът?
— При дадените обстоятелства не се оплаквам. Въглища от върбова дървесина, което е идеално. Сярата е почти чиста, а селитрата от органичен произход.
— Гуано?
— Точно така.
— Горе-долу това можеше да се очаква — отбеляза Марек. Едно от първите проучвания на Марек бе посветено на барута — вещество, получило широко приложение в Европа едва през четиринайсети век. Барутът спадаше към онези изобретения от рода на мелничното колело или автомобила, които не могат да се припишат на отделен човек или отделна страна. Първоначалната рецепта — една част въглища, една част сяра, шест части селитра — бе дошла от Китай. Но се спореше как точно е попаднала в Европа и какво е било най-ранното приложение на барута по времето, когато го използвали не толкова като избухливо, колкото като запалително средство. Отначало барутът служел за създаване на така наречените огнестрелни оръжия — тоест оръжия, използващи огън и нямащи нищо общо със съвременните пушки и оръдия.
Причината за това бе, че в началото барутът не избухвал особено силно, тъй като хората не познавали химическите му свойства и тънкостите на изработката. Барутът избухва при изключително бързото пламване на въглищата и сярата, подпомагано от източник на кислород — по-точно азотните съединения, наречени по-късно селитра. Най-разпространеният източник на нитрати били изпражненията на прилепи, събирани в пещерите. През ранните години това вещество, наречено гуано, изобщо не се пречиствало, просто го добавяли в сместа.
Но голямото откритие на четиринайсети век било, че барутът избухва по-добре, когато е стрит съвсем ситно. Нарекли този процес „инкорпорация“ и при правилното му осъществяване барутът ставал фин като талк на прах. През безкрайните часове чукане и стържене частици селитра и сяра прониквали в микроскопичните пори на въглищните прашинки. Затова се предпочитали определени видове дървесина, например от върба; техните дървени въглища били по-порести.
— Не виждам сито — каза Марек. — Ще го гранулирате ли?
Джонстън се усмихна.
— Няма. Забрави ли, че гранулирането още не е открито?
При гранулирането прибавяли към барутната смес вода и след това оставяли кашата да изсъхне. Гранулираният барут придобивал по-голяма мощност от сухата смес. Химически погледнато, водата частично разтваряла селитрата, която полепвала отвътре по микроскопичните пори на въглищата, а и пренасяла неразтворимите частици сяра. Така барутът ставал не само по-мощен, но и по-стабилен и дълготраен. Но Джонстън имаше право; гранулирането щеше да бъде открито след четири десетилетия — около 1400 година.
— Да ви сменя ли? — предложи Марек. Инкорпорацията бе бавен процес; понякога траеше шест и дори осем часа.
— Не, вече свърших. — Професорът стана и се обърна към сър Гай. — Предайте на милорд Оливър, че сме готови за демонстрация.
— На гръцкия огън ли?
— Не съвсем — каза Джонстън.
Под лъчите на залязващото слънце лорд Оливър крачеше нетърпеливо по масивната външна стена. Тук върхът й достигаше ширина почти-пет метра и оръдията по нея изглеждаха съвсем дребни. Сър Гай също бе тук, както и навъсеният Робърт дьо Кер; всички се завъртяха напрегнато, когато професорът наближи.
— Е, магистре? Готов ли сте най-сетне?
— Готов съм, милорд — отговори професорът, който крепеше по една паница под всяка мишница. Марек носеше трета паница, където финият сив прах бе смесен с гъста мазна течност, излъчваща силен мирис на смола. Джонстън му бе заръчал в никакъв случай да не докосва сместа и той се постара да изпълни нареждането. На вид кашата бе неприятна, зловонна. Марек носеше и паница с пясък.
— Гръцки огън! Това ли е гръцкият огън?
— Не, милорд. Нещо по-добро. Това е огънят на Атенеос Нократски, наричан още „автоматичен огън“.
— Тъй ли? — Лорд Оливър присви очи. — Покажете ми.
Срещу оръдието се разстилаше източната ливада, където врагът сглобяваше метателните машини. Требушетите бяха само на двеста метра — колкото да са извън обсега на стрелите. Джонстън остави паниците между най-близките две оръдия. Зареди първото с едно чувалче от оръжейницата. После пъхна в дулото дебела метална стрела с перки на края.