ДОРДОНА
„Славата на миналото е илюзия. Днешната слава също.“
Хеликоптерът се носеше с глухо бучене през гъстата сива мъгла. Даян Крамър се размърда тревожно на задната седалка. При всяка пролука в мъглата виждаше съвсем близо под себе си върхарите на дърветата.
— Трябва ли да летим толкова ниско? — попита тя.
Седнал отпред до пилота, Андре Марек се разсмя.
— Не бой се, няма ни най-малка заплаха.
Той беше на двайсет и девет години, висок и много силен; масивните мускули играеха под тениската му. По външен вид никой не би допуснал, че е асистент по история в Йейл. Или втори по важност човек в проекта Дордона, към който летяха в момента.
— Мъглата ще се разсее след малко — каза Марек с едва доловим холандски акцент.
Даян Крамър знаеше всичко за него. След завършването на висше образование в Утрехт Марек се бе заел с модерната „експериментална“ история, чиито привърженици пресъздаваха миналото, опитваха се да го преживеят лично, за да го разберат по-добре. Марек бе истински фанатик на тази тема; изучаваше най-подробно средновековните облекла, езици и обичаи; казваха, че дори умеел да се бие на рицарски турнир. И като го видя, Даян бе готова да повярва на слуховете.
— Изненадана съм, че професор Джонстън не дойде с нас — каза тя.
Беше очаквала да има работа лично с Джонстън. В края на краищата тя представляваше ръководството на компанията, финансираща неговите проучвания. Протоколът изискваше Джонстън лично да я разведе из обекта. И тя бе възнамерявала да го обработи още в хеликоптера.
— За съжаление професор Джонстън имаше уговорена среща.
— Така ли?
— С Франсоа Белен, министъра на старините. Той пристига от Париж.
— Разбирам.
Даян се поуспокои. Очевидно Джонстън трябваше да обръща внимание преди всичко на местните власти. Проектът Дордона изцяло зависеше от добрите отношения с френското правителство.
— Проблеми ли има? — попита тя.
— Едва ли. Двамата са стари приятели. А, ето че наближаваме.
Хеликоптерът изскочи от мъглата и се озова в слънчево утро. Селските каменни къщи хвърляха дълги сенки.
Докато прелитаха над една ферма, гъските в двора се разбягаха, а някаква жена по престилка размаха юмрук нагоре.
— Не е много доволна — каза Марек, сочейки жената с масивната си ръка.
— Нищо чудно, часът е шест сутринта — отвърна Даян иззад него, докато си слагаше тъмните очила. — Защо потеглихме толкова рано?
— Заради осветлението — обясни Марек. — Ранните сенки разкриват контури, стари синори и тъй нататък. — Той посочи надолу покрай краката си. Към шасито на хеликоптера бяха прикрепени три тежки жълти контейнера. — В момента носим стереокартографска апаратура, инфрачервени, ултравиолетови и радарни скенери.
Даян посочи назад към двуметровата сребриста тръба, която висеше под опашката на хеликоптера.
— А това какво е?
— Протонен магнитометър.
— Аха. И за какво служи?
— Издирва в почвата магнитни аномалии, които могат да ни разкрият заровени стени, керамика или метал.
— Да ви липсва някакво оборудване?
Марек се усмихна.
— Не, мис Крамър, благодаря. Получихме всичко, което поискахме.
Хеликоптерът все още летеше над вълнистите корони на гъста гора. Но сега Даян зърна отпред да се издигат стръмни скални стени и сиви зъбери. Марек говореше почти непрекъснато с тона на опитен екскурзовод.
— Тези варовикови скали са останки от древен плаж — каза той. — Преди милиони години тази част от Франция е била морско дъно. Когато морето отстъпило, плажът останал. Под натиска на геологичните епохи той се превърнал във варовик. Това е много мек камък. Целите канари са надупчени от пещери.
И Даян наистина забеляза множество тъмни отвори в канарите.
— Доста са — каза тя.
Марек кимна.
— Тази част на Южна Франция е едно от най-постоянно обитаваните места на планетата. Тук живеят човешки същества поне от четиристотин хиляди години. Има данни за тяхното присъствие от времето на неандерталците до наши дни.
Даян Крамър кимна нетърпеливо.
— А къде е проектът?
— Наближаваме.
Гората свърши, отпред се разкриха полета с разпръснати из тях ферми. Сега летяха към село върху хълм; Даян видя група каменни къщи, тесни улици и каменната кула на замък, извисена в небето.
— Това е Бейнак — каза Марек, без да се обръща. — Ето го и нашия доплеров сигнал.
Даян чу в слушалките си писукане, което ставаше все по-бързо и по-бързо.
— Готови — каза пилотът.
Марек включи апаратурата. На таблото светнаха пет-шест зелени лампички.