Ала все още се виждаха следи от първоначалното изображение. Отляво и отдясно по каменната рамка се надигаха заоблени издатини. По пет от всяка страна, най-голямата — горе, най-малката — долу. Формата им не оставяше съмнение какво е трябвало да представляват.
По пет пръста от двете страни на вратата.
— О, Боже! — възкликна Крис. — Била е цялата проклета врата.
Кейт кимна.
— Великански крака.
— Защо са ги сложили тук?
Тя сви рамене.
— Понякога са слагали на входовете и изходите грозни, демонични изображения. Като символ за пропъждането на злите духове.
Бързо отидоха до вратата. Кейт отброи пет крачки, после четири и още девет. Озова се точно срещу ръждясала метална халка, вградена в стената. Двамата изпаднаха във вълнение от находката, но когато задърпаха, халката остана в ръцете им и се изрони на червеникави късчета.
— Сигурно сме сбъркали някъде.
— Опитай отново.
Кейт се върна и отброи пак, с по-малки крачки. Надясно, наляво, надясно. Застана пред друга част от стената. Но не виждаше нищо, освен плътна каменна зидария.
Разочарована, тя протегна ръка и се подпря на стената.
— Може би трябва да пробваш с още по-малки крачки — каза Крис.
— Или с по-големи.
Крис се приближи и спря край стената до нея.
— Не се вълнувай, ще го открием.
— Вярваш ли?
— Да, вярвам.
Отдръпнаха се от стената и тъкмо тръгваха към вратата, когато под тях прозвуча глух, тътнещ звук. Точно там, където бяха стояли, един голям камък от пода се плъзгаше настрани. Видяха каменни стъпала. Чуха далечния шум на река. Отворът зееше зловещ и мрачен.
— Бинго! — възкликна Крис.
03:10:12
В контролната кабина над транзитната площадка Гордън и Стърн гледаха втренчено монитора. Върху екрана се виждаха изображения на петте увредени стъклени контейнера. По тях постепенно изникваха малки бели точици.
— Това са местата на дефектите — каза Гордън.
Около всяка точка имаше мънички цифри, но те бяха прекалено дребни, за да се различат ясно.
— Диаметър и дълбочина — поясни Гордън.
Стърн премълча. Компютърната симулация продължаваше. Резервоарите започнаха да се запълват с вода, изобразена чрез синя хоризонтална линия, която пълзеше нагоре. Върху всеки контейнер имаше две големи числа: общото тегло на водата и налягането на квадратен сантиметър стъкло в дъното, където натискът е най-силен.
Макар че виждаше стилизирано изображение, Стърн неволно затаи дъх. Синята линия пълзеше нагоре, нагоре…
Единият резервоар започна да пропуска — примигващо червено петно.
— Един пробит — уточни Гордън.
Водата се надигаше. Появи се пробив във втори резервоар, после по него пробяга червена назъбена линия.
— Един унищожен.
Стърн поклати глава.
— Точна ли е тази симулация според теб?
— Доста набързо я подготвихме. И данните са приблизителни.
На екрана се пръсна още един резервоар. Последните два се запълниха догоре без произшествия.
— И тъй — рече Гордън, — според компютъра три от петте резервоара няма да издържат.
— Ако го слушаш. Вярваш ли в това?
— Лично аз не вярвам — продължи Гордън. — Данните просто не достигат и компютърът прави цял куп предположения. Но според мен ще е най-добре да напълним тези резервоари в последния момент.
— Жалко, че няма начин да ги подсилим — каза Стърн.
Гордън рязко надигна глава.
— Как? Имаше ли идея?
— Не знам. Може би да запълним дупчиците с пластмаса или някаква смола. А може и…
Гордън поклати глава.
— Каквото и да направим, трябва да е еднакво навсякъде. Да покрие равномерно цялата повърхност на резервоарите. Съвършено равномерно.
— Не виждам начин да го направим — каза Стърн.
— Не и за три часа — добави Гордън. — А само толкова ни остава.
Стърн седна и се навъси. Кой знае защо, из главата му се въртяха мисли за автомобилни състезания. Пред очите му прелитаха образи. „Ферари“. Стив Маккуин. Формула едно. Рекламното човече на „Мишелин“ с тяло от автомобилни гуми. Жълтата емблема на „Шел“. Колела на грамадни камиони, съскащи по мокрия асфалт.
Та аз дори не обичам колите, помисли той. В Ню Хейвън си бе купил стар фолксваген и с това се изчерпваше всичко. Явно мозъкът му се мъчеше да избяга от неприятната истина — от нещо, което искаше да приеме.
Рискът.
— Значи просто пълним резервоарите в последния момент и стискаме палци? — попита Стърн.
— Именно — отвърна Гордън. — Точно това ще направим. Има известни трудности. Но мисля, че ще стане.
— Има ли друг вариант? — попита Стърн.
Гордън поклати глава.