— Да отложим прибирането им. Да не позволим на приятелите ти да се върнат. Да докараме нови стъкла без дефекти и да започнем отначало.
— Колко време ще трябва?
— Две седмици.
— Не — каза Стърн. — Не можем да си го позволим. Трябва да действаме.
— Точно така — кимна Гордън. — Трябва.
02:55:14
Марек и Джонстън се изкачваха по винтовата стълба. Горе със самодоволна усмивка ги посрещна Дьо Кер. Отново стояха върху широките бойници на Ла Рок. Наблизо Оливър крачеше напред-назад, изчервен и ядосан.
— Усещате ли миризмата? — викна той, сочейки към полето, където продължаваше да приижда войската на Арно.
Свечеряваше се; слънцето бе залязло и Марек предположи, че часът е около шест. Но в гаснещата светлина се виждаше, че хората на Арно вече са сглобили цяла дузина требушети, разположени в шахматен ред из ливадите. След злополуката с първата стрела те бяха увеличили разстоянието между машините, тъй че в най-лошия случай да пострада само една.
Отвъд требушетите димяха огньове, около които се събираха групи войници. Още по-далече на тъмния фон на гората се белееха стотици шатри.
Марек си помисли, че гледката е съвсем обикновена. Началото на обсада. Чудеше се какво толкова е разстроило Оливър.
Откъм димящите огньове долиташе остър, тръпчив мирис. Миризмата напомняше за изолация на покриви. И имаше защо — веществото бе същото.
— Усещам, милорд — обади се Джонстън. — Това е катран.
Изражението на Джонстън издаваше, че и той недоумява защо се тревожи Оливър. В обсадната тактика беше нещо съвсем нормално да се обстрелват крепостните стени с горящ катран.
— Да, да — потвърди Оливър, — катран. Естествено, че е катран. Но това не е всичко. Не надушвате ли? Те смесват нещо с катрана.
Марек подуши въздуха и си помисли, че навярно Оливър има право. Чистият катран гаснеше лесно. Затова обикновено го смесваха с други съставки — нафта, кълчища или сяра, — за да се получи по-силно горяща смес.
— Да, милорд — каза Джонстън. — Надушвам.
— И какво е това? — попита Оливър с обвинителен тон.
— Церония, ако не греша.
— Наричана още „гръмотевичен камък“?
— Да, милорд.
— А използваме ли и ние този гръмотевичен камък?
— Не, милорд…
— А! Така си и мислех!
Оливър кимна на Дьо Кер, сякаш подозренията им се потвърждаваха. Несъмнено зад тази интрига стоеше Дьо Кер.
— Милорд — каза Джонстън, — ние не се нуждаем от гръмотевичен камък. Имаме нещо по-добро. Използваме чиста сяра.
— Но сярата не е същото — възрази Оливър, хвърляйки нов поглед към Дьо Кер.
— Същото е, милорд. Когато гръмотевичният камък бъде смлян ситно, от него се извлича сяра.
Оливър изсумтя. Пак закрачи напред-назад. Нацупи се.
— И откъде — запита накрая той — се е сдобил Арно с този гръмотевичен камък?
— Не мога да кажа — отвърна Джонстън, — ала гръмотевичният камък е известен на войниците много отдавна. Още Плиний го споменава.
— Измъквате се с хитрини, магистре. Не ви питам за Плиний. Говорим за Арно. Този човек е невежо прасе. Той изобщо не може да знае, че съществува церония, наричана още гръмотевичен камък.
— Милорд…
— Освен, ако някой му помага — довърши мрачно Оливър. Къде са в момента чираците ви?
— Чираците ли?
— Хайде, магистре, не го усуквайте повече.
Джонстън махна с ръка към Марек.
— Единият е тук. Доколкото разбрах, вторият е мъртъв, а за третия нямам вест.
— А аз вярвам — каза Оливър, — че знаете много добре къде са. Точно сега и двамата работят в лагера на Арно. Тъй се е сдобил с онзи проклет камък.
Марек слушаше разговора с растяща тревога. Дори и в най-спокойни моменти Оливър не изглеждаше уравновесен. Сега, пред надвисналата атака, го обземаше истинска параноя… подклаждана от Дьо Кер. Оливър бе станал опасен и непредвидим.
— Милорд… — започна Джонстън.
— А вярвам и в онуй, що подозирах от самото начало! Вие сте изчадие на Арно, тъй като престояхте три дни в манастира, а игуменът е негов съучастник.
— Милорд, ако ме изслушате…
— Няма. Вие ще слушате. Вярвам, че работите против мен, че въпреки упоритото си отричане вие или вашите чираци знаете тайния вход към замъка и че възнамерявате да избягате в последния момент — може би още тази нощ в суматохата, когато нападне Арно.
Марек полагаше усилия да запази лицето си безизразно. Разбира се, точно това възнамеряваха да сторят, ако Кейт откриеше входа на тунела.
— Аха! — възкликна Оливър, сочейки Марек. — Виждате ли? Той стиска зъби. Знае, че говоря истината.
Марек понечи да възрази, но Джонстън го хвана за рамото. Самият професор поклати глава, без да говори.