— Започва се — отбеляза спокойно професорът.
Огънят се стовари на двайсет метра от тях. Марек различи сред пламъците умрял кон с изпружени крака. Лъхна го мирис на горяща козина и плът. Мазнината пращеше и пукаше.
— Господи! — прошепна Марек.
— Отдавна е мъртъв — каза Джонстън, сочейки вкочанените крака. — Обичат да мятат мърша във вражеските крепости. Тепърва ще видим и по-лошо.
Войници се втурнаха с кофи вода да гасят огъня. Джонстън тръгна към барутния склад. Петдесетте души още седяха там и раздробяваха съставките. Един от тях разбъркваше в широка каца кафява смес от смола и негасена вар.
Докато гледаше работата, Марек чу ново фучене отвън. Нещо тежко изтрополя върху покрива; всички свещи по первазите подскочиха. Чу как отгоре хората викат и тичат.
Професорът въздъхна.
— Улучиха от втория опит — каза той. — Точно от това се боях.
— Какво?
— Арно знае, че има оръжейница и горе-долу къде се намира… Тя се вижда от върха на хълма. Ако ни улучи със запалителен снаряд, ще предизвика големи щети.
— Всичко ще избухне — каза Марек, оглеждайки натрупаните торбички барут. Обикновено средновековният барут не предизвикваше експлозии, но те бяха доказали пред Оливър възможностите на своя.
— Да, ще избухне — потвърди Джонстън. — И много хора в замъка ще загинат; ще настане паника и в централния двор ще пламне огромен пожар. За да го гасят, войниците ще трябва да напуснат стените. А да сториш такова нещо по време на обсада…
— Арно ще докара стълби.
— Да, незабавно.
— Но може ли наистина Арно да вкара огън в това помещение? — попита Марек. — Каменните стени са дебели над половин метър.
— Не през стените. През покрива.
— Но как…
— Той има оръдие — каза професорът. — И железни гюллета. Ще нажежи гюллетата до червено, после ще стреля над крепостната стена с надеждата да улучи арсенала. Гюллетата тежат по двайсет килограма. Стига само едно да пробие покрива и да падне вътре. Ако това стане, не бих желал да съм тук. Той се усмихна накриво. — Дявол да го вземе, къде е Кейт?
01:22:12
Беше загубена сред безкраен мрак. Същински кошмар, помисли си тя, докато се свиваше в лодката и усещаше как течението я блъска в сталактитите. Въпреки прохладния въздух Кейт се обливаше в пот. Сърцето й подскачаше. Задъхваше се; не й достигаше въздух.
Обзе я ужас. Тя опита да се премести и лодката веднага подскочи. Кейт стисна ръба с две ръце, за да спре клатенето.
— Крис! — подвикна тя.
Чу плясък нейде далече в тъмното. Като че някой плуваше.
— Крис!
— Да! — отвърна далечен глух глас.
— Къде си?
— Паднах.
Гласът му звучеше толкова слабо. Където и да се намираше Крис, разстоянието между тях растеше с всяка минута. Кейт беше сама. Трябваше да запали светлина. По какъвто и да било начин. Тя запълзя към кърмата, опипвайки с надеждата да докосне някоя от оцелелите факли. Лодката пак се люшна. По дяволите!
Тя спря, изчаквайки клатенето да престане. Къде бяха проклетите факли? Мислеше, че са в средата на лодката. Но не ги откриваше никъде. Намери веслата. Намери седалките. Ала от факлите нямаше и помен. Дали не бяха паднали заедно с Крис? Светлина. Трябваше й светлина.
Тя посегна към кесията на пояса си, успя да я отвори пипнешком, но не успя да разбере какво докосва вътре. Имаше хапчета… газовият флакон… Пръстите й напипаха нещо като бучка захар. Едно от червените кубчета! Измъкна кубчето и то захапа със зъби.
После извади кинжала, сряза ръкава на туниката си и откъсна парче плат, дълго около педя. Омота плътно кубчето и дръпна връвчицата.
Зачака.
Нищо.
Може би кубчето се беше намокрило, когато скочи в реката под мелницата. Гордън казваше, че са водонепроницаеми, но тя бе останала дълго във водата. Или пък просто беше дефектно. Оставаше още едно. Кейт вече посягаше към кесията, когато платът в ръката й пламна.
Тя изкрещя. Ръката й гореше. Не бе обмислила плана си както трябва. Но не желаеше да пусне плата; вдигна го над главата си и веднага зърна отдясно факлите, избутани настрани. Грабна едната, притисна я към горящия парцал и изчака да пламне. След това захвърли парцала и натопи ръката си във водата.
Болеше ужасно. Тя огледа дланта си внимателно; кожата бе зачервена, но не изглеждаше много зле. Помъчи се да пренебрегне болката. После щеше да мисли за нея.
Завъртя факлата. Намираше се сред гора от бели сталактити, потъващи във водата. Сякаш бе попаднала в устата на някаква гигантска риба. Лодката се блъскаше в препятствията.