— Крис!
— Да! — раздаде се далече отзад.
— Виждаш ли светлината?
— Аха.
Тя се вкопчи с една ръка в хлъзгавата повърхност на най-близкия сталактит. Успя да спре лодката. Но не можеше да поеме греблата и да се върне към Крис, защото трябваше да държи факлата.
— Можеш ли да стигнеш до мен?
— Да.
Тя го чу да пляска някъде в тъмнината.
След като Крис се изкатери в лодката мокър, но усмихнат, Кейт пусна сталактита и продължиха по течението. Още няколко минути плаваха през каменната гора, после пак излязоха в просторна зала. Течението се ускори. Нейде напред се раздаде грохот. Напомняше рев на водопад.
Кейт зърна нещо, от което сърцето й подскочи. Голям каменен блок край реката. Блокът бе изтъркан по ръбовете от триенето на въжета. Явно за него бяха връзвали лодки.
— Крис…
— Виждам.
Зад блока тя забеляза нещо като утъпкана пътека, но не можеше да е сигурна. Крис насочи лодката настрани, вързаха я и слязоха. Наистина имаше пътека, водеща към тунел с гладки стени, изсечени от човешка ръка. Тръгнаха по него. Кейт протягаше факлата пред себе си.
Изведнъж тя ахна.
— Крис! Тук има стъпало.
— Какво?
— Стъпало. Издълбано в скалата. На около петнайсет метра пред нас. — Тя ускори крачка. Крис също. Кейт вдигна факлата и добави: — Всъщност повече от едно стъпало. Цяло стълбище.
Под примигващата светлина зърнаха над дузина стъпала, които се изкачваха без перила стръмно нагоре и свършваха под каменния таван — там имаше капак с желязна халка.
Кейт подаде факлата на Крис и се изкатери по стъпалата. Дръпна халката, но нямаше резултат. Тогава подпря с рамо и натисна.
Успя да повдигне каменната плоча само с един-два сантиметра.
Видя толкова ярка жълтеникава светлина, че неволно замижа. Наблизо чу бученето на огън и мъжки смехове. После ръцете й не издържаха и камъкът се отпусна на място.
Крис вече се изкачваше по стъпалата.
— Включваме слушалките — каза той и се почука по ухото.
— Мислиш ли?
— Налага се да рискуваме.
Тя потупа ухото си, чу прашене. Чу дъха на застаналия до нея Крис.
— Аз тръгвам първа — обяви Кейт.
Бръкна в джоба си, извади маркера и му го подаде. Крис се навъси.
— За всеки случай — каза Кейт. — Не знаем какво има от другата страна.
— Добре.
Крис остави факлата, после подпря с рамо капака. Камъкът заскърца, повдигна се. Кейт пропълзя през отвора, после помогна на Крис да преметне капака и да го отпусне на пода.
Бяха успели.
Намираха се в Ла Рок.
01:13:52
Робърт Донигър се завъртя, стискайки микрофона.
— Запитайте се — каза той на пустата, мрачна зала. — Кое е преобладаващото преживяване в края на двайсети век? Как хората виждат нещата и как очакват да ги видят? Отговорът е прост. Във всяка област, от бизнеса и политиката до маркетинга и образованието, преобладава развлекателната насока.
Срещу малката сцена бяха монтирани едно до друго три удобни сепарета. Във всяко имаше бюро и стол, бележник и чаша вода. Всяко беше отворено напред, тъй че човекът вътре да вижда Донигър, но не и съседите си.
Така организираше Донигър своите изложения. Беше научил този трик от старите експерименти за психологически натиск. Всеки знаеше, че и в другите сепарета има хора, но не можеше да ги види и чуе. А това оказваше огромен натиск върху слушателите. Защото трябваше да се тревожат как ще постъпят останалите. Трябваше да се тревожат дали другите няма да инвестират.
Донигър направи няколко крачки по сцената.
— Днес всички очакват да получат забавление, и то през цялото време. Деловите срещи трябва да бъдат весели, с красиво отпечатани документи и компютърна анимация, за да не скучаят участниците. Магазините трябва да бъдат приветливи, тъй че днес те не само продават, но и забавляват. Политиците трябва да имат приятна външност и да ни казват само каквото желаем. Училищата внимават да не отегчат младите умове, които очакват всичко да става бързо и сложно като по телевизията. Студентите трябва да се развличат… всички трябва да се развличат, иначе ще сменят марката, канала, познатите и избраниците си. Това е интелектуалната реалност на западното общество в края на този век. През други векове човешките същества са желали да бъдат спасени, възвисени, освободени или образовани. Но в нашия век те искат някой да ги забавлява. Най-страшното нещо не е болестта или смъртта, а скуката. Чувството, че разполагаме с време и няма какво да го правим. Но докъде ще стигне тази развлекателна мания? Какво ще правят хората, когато се отегчат от телевизията? Или от филмите? Вече знаем отговора — търсят активно забавление: спортове, тематични паркове, атракции. Организирана веселба, запланирана тръпка. А какво ще правят, когато се отегчат от луна-парковете и планираните тръпки? Рано или късно прикритата измама излиза наяве. Започват да осъзнават, че увеселителният парк всъщност е нещо като затвор, само че си плащаш. Измамата ще ги тласне към търсене на автентичност. Автентичност ще бъде девизът на двайсет и първи век. А кое е автентично? Всичко, което не е измислено и сътворено, за да носи печалба. Което не е под контрола на корпорациите. Което съществува само за себе си и има своя собствена форма. Но разбира се, в днешния свят нищо не може да придобие своя собствена форма. Днешният свят е обществен еквивалент на грижливо поддържан парк, където всичко се засажда и обработва за постигане на максимален ефект. Където нищо не остава недокоснато и автентично. Накъде ще се обърнат тогава хората, за да преживеят тъй рядката и желана автентичност? Към миналото. Миналото безспорно е автентично. Миналото е свят, съществувал преди Дисни, Мърдок, „Нисан“, „Сони“, IBM и всички други могъщи сили, сътворяващи днешния ден. Имало го е преди тях. То се е възвисило и рухнало без тяхна намеса, без обработка и без продажба. Миналото е истинско. Автентично. И това ще го направи невероятно примамливо. Затова казвам, че бъдещето е в миналото. Миналото е единствената реална алтернатива на… Да? Какво има, Даян?