— Добре — каза пилотът. — Започваме първия заход. Три… две… едно.
Заоблените гористи хълмове изведнъж свършиха като отрязани с нож и пред Даян Крамър се разстла долината на Дордона.
Река Дордона се виеше като кафява змия из долината, която, бе издълбала преди стотици хиляди години. Въпреки ранния час по нея вече плаваха спортни лодки.
— През средновековието по Дордона е минавала военната граница — каза Марек. — Отсамният бряг бил френски, а отсрещният — английски. Боевете се прехвърляли ту от едната страна, ту от другата. Точно под нас е френската крепост Бейнак.
Даян сведе поглед към живописното туристическо градче със старинни каменни сгради и потъмнели плочи по покривите. Из тесните каменни улички не се виждаха туристи. Полепнал по стръмната скална стена, градът се изкачваше от реката към стените на древния замък.
— А там — посочи Марек отвъд реката — виждате противоположния град Кастелно. Някогашно английско владение.
Върху един далечен хълм Даян видя втора крепост, изградена изцяло от жълт камък. Замъкът беше малък, но чудесно реставриран и трите му кръгли коли се издигаха грациозно нагоре, свързани с високи стени. В подножието му също бе изградено туристическо градче в старинен стил.
— Но това не е нашият проект — каза тя.
— Не е — потвърди Марек. — Просто ви показвам общото разположение на местността. По цялото течение на Дордона се срещат подобни двойки замъци. Нашият проект също е свързан с такава двойка, но се намира на няколко километра надолу по течението. Сега отиваме натам.
Хеликоптерът се наклони и зави на запад над полегатите хълмове. Туристическият район остана назад; Даян с удоволствие забеляза, че сега под тях има предимно гора. Отминаха малкото крайречно градче Енво, после пак се издигнаха над хълмовете. След като прелетяха над поредното било, тя видя отпред да се зеленее широка открита площ. В центъра имаше останки от разрушени каменни стени, разположени под неправилни ъгли една спрямо друга. Явно някога тук бе имало град, разположен под стените на замъка. Но сега стените представляваха просто купища камъни, а от замъка не бе останало почти нищо; Даян видя само основите на две кръгли кули и следи от назъбена стена между тях. Тук-там сред руините бяха разпънати бели палатки. Наоколо работеха петдесетина души.
— Допреди три години всичко това бе собственост на един местен фермер — каза Марек. — Французите почти бяха забравили за тези развалини, обрасли с гора. Сега ние ги разчистваме и тук-там пристъпваме към реконструкция. Това, което виждате, са останки от знаменитата английска крепост Кастелгард.
— Това ли е Кастелгард? — Даян въздъхна. Толкова малко бе останало. Само няколко оцелели стени на мястото на града. А от самия замък почти нищо. — Мислех, че ще има нещо повече — добави тя.
— След време ще има — каза Марек. — Някога Кастелгард е бил голям град с много внушителна крепост. Но ще трябват поне няколко години, за да го реставрираме.
Даян Крамър се запита как да обясни това на Донигър. Проектът „Дордона“ съвсем не бе напреднал дотолкова, колкото предполагаше той. Би било извънредно трудно да започнат цялостна реконструкция, докато обектът е в разпокъсано състояние. И беше сигурна, че професор Джонстън ще отхвърли всяко предложение да побързат.
— Разположихме щаба си в онази ферма — каза Марек и посочи няколко каменни сгради недалеч от руините. Край една от къщите беше разпъната зелена палатка. — Искате ли да направим обиколка над Кастелгард, за да огледате още веднъж?
— Не — каза Даян, опитвайки да приКрис разочарованието си. — Да продължаваме.
— Добре тогава, отиваме към воденицата.
Хеликоптерът зави на север към реката. Теренът се спусна надолу, после се изравни по бреговете на Дордона. Прекосиха широката, тъмнокафява река и стигнаха до обрасъл с дървета остров край отсрещния бряг. Между острова и брега имаше по-тесен ръкав с ширина около петнайсет метра. И тук Даян видя руини от друга сграда — дотолкова разрушена, че трудно можеше да се разбере каква е била.
— Ами това? — попита тя, гледайки надолу. — Какво е това?
— Воденицата. Някога над реката е имало мост с воденични колела под него. Използвали са силата на течението, за да мелят брашно и да задвижват ковашките мехове в стоманолеярната.
— Тук нищо не е реставрирано — каза Даян с въздишка.
— Да — кимна Марек, — Но изучаваме мястото. Крис Хюз, един от нашите студенти, вече е проучил руините доста старателно. Ето го там, долу, заедно с професора.
Даян зърна дребен тъмнокос младеж, застанал до високата, внушителна фигура на професор Джонстън. И двамата не повдигнаха очи, докато хеликоптерът прелиташе над тях; бяха увлечени в работата си.