Лебедката продължаваше да се върти. Крис сграбчи колелото, после отскочи, защото мечът на четвъртия войник се стовари със звън върху желязото. Клетката слизаше все по-надолу. Крис се отдръпна. Марек протегна към него вързаните си китки, но Крис не знаеше дали може да се надява на точността си.
— Направи го! — изрева Марек.
И Крис замахна; мечът разсече въжето; после четвъртият войник връхлетя насреща. Биеше се с яростта на човек, който няма какво да губи; мечът му проряза ръката на Крис и той отстъпи назад. Положението ставаше застрашително, но изведнъж нападателят с ужас сведе очи към кървавото острие на меч, изникнало от корема му. После войникът рухна и Крис видя, че Марек държи меча.
Втурна се към лебедката. Сграбчи лоста и успя да спре падането. Видя, че клетката е потънала дълбоко в мазната вода; главата на професора едва се подаваше над повърхността. Още един оборот, и щеше да се удави.
Марек се приближи и двамата завъртяха колелото обратно.
— Колко време остава? — попита Крис.
Марек погледна брояча.
— Двайсет и шест минути.
Междувременно Арно и Оливър продължаваха да се сражават; сега бяха в един мрачен ъгъл и Крис виждаше как от мечовете им излитат искри.
Мократа клетка се издигна във въздуха. Професорът се усмихна на Крис.
— Знаех, че ще дойдеш навреме.
Крис стисна хлъзгавите черни решетки и издърпа клетката настрани от кладенеца. По пода на тъмницата прокапаха локвички слуз и мътна вода. Крис се върна към лебедката; двамата с Марек бавно спуснаха клетката долу. Професорът беше мокър до кости, но изглеждаше облекчен. Крис отиде да отвори клетката и откри, че е заключена. На вратата висеше тежък железен катинар колкото юмрук.
— Къде е ключът? — обърна се Крис към Марек.
— Не знам — каза Марек. — Бях паднал, когато го вкараха вътре. Нищо не видях.
— Професоре?
Джонстън поклати глава.
— Нямам представа. Гледах нататък. Той кимна към кладенеца.
Марек стовари меча си върху катинара. Бликнаха искри, но катинарът бе як; острието само го надраска.
— Няма да стане — каза Крис. — Трябва ни проклетият ключ, Андре.
Марек хвърли поглед наоколо.
— Колко време още? — попита Крис.
— Двайсет и пет минути.
Крис поклати глава, после пристъпи към най-близкия мъртъв войник и започна да го претърсва.
00:21:52
От контролната кабина Стърн наблюдаваше как техниците потапят белезникавата гумена мембрана в кофа с лепило, после я пъхат, все още мокра, през отвора на стъкления резервоар. Прикрепиха към нея маркуча на компресора и гумата започна да се разширява. След миг стана ясно, че това е метеорологичен балон, ала той продължи да се раздува, гумата изтъня, стана прозрачна и придоби формата на стъкления контейнер, докато достигна и най-далечното ъгълче. После техниците затегнаха капака, включиха хронометър и зачакаха лепилото да затвърдее.
— Колко остава? — попита Стърн.
— Двайсет и една минути. — Гордън посочи балоните. — Примитивно, но действа.
Стърн поклати глава.
— От един час ми беше пред очите, а не го виждах.
— Кое?
— Спуканите гуми. Все си мислех какво се опитваме да предотвратим. А отговорът е прост: спукване. Също като при автомобилна гума. Непрекъснато мислех за спукани гуми. Стори ми се странно, защото днес те са рядкост. Почти не се случват при новите автомобили. Защото новите гуми имат самозалепваща се мембрана. — Стърн въздъхна. — Чудех се какво ми е влязло в главата, после осъзнах, че там е цялата работа — и на нас ни трябваше начин да използваме мембрана.
— Тази не е самозалепваща се — каза Даян.
— Не е — съгласи се Гордън, — но ще заздрави стъклото и ще разпредели натоварването.
— Точно така — потвърди Стърн.
Техниците вече бяха наслагали балони във всички резервоари. Сега чакаха лепилото да засъхне. Гордън погледна часовника си.
— Още три минути.
— А после по колко време на резервоар?
— Шест минути. Но можем да пълним по два едновременно.
Даян въздъхна.
— Осемнайсет минути. На косъм.
— Ще успеем — окуражи я Гордън. — Можем да отворим крановете докрай.
— Това няма ли да увеличи натоварването?
— Да. Но ако се наложи, ще го направим.
Даян погледна трептящите графики върху монитора. Пиковете ставаха все по-ясни.
— Защо се променят полевите скокове? — попита тя.
— Не се променят — отговори Гордън, без да поглежда.
— Променят се — настоя Даян. — Пиковете се смаляват.
— Какво?
Гордън пристъпи до нея. Навъси се. Пиковете бяха четири, после три, после два. За момент пак станаха четири.