Выбрать главу

Продължаваха да гледат.

За момент петънцата сякаш се надигнаха, разшириха.

— Става ли нещо? — попита с надежда Даян Крамър.

Гордън поклати глава.

— Не ми се вярва. Случайни колебания.

— Стори ми се, че растат — каза Даян.

Но Стърн виждаше, че не е така. Гордън бе прав — обикновени колебания. Петънцата на екрана оставаха прекъслечни, нестабилни.

— Каквото и да им пречи — каза Гордън, — все още не са го преодолели.

00:05:30

През буйните пламъци в централния двор на замъка Кейт видя професора и останалите да излизат от една странична врата. Тя изтича насреща. Всички изглеждаха невредими. Вървяха бързо. Професорът й кимна.

— У теб ли е плочката? — обърна се Кейт към Крис.

— Да. У мен.

Той я извади от джоба си и докосна с нокът бутона.

— Няма достатъчно място — каза бързо Кейт.

— Има — възрази Крис.

— Не. Забрави ли, че трябват два метра във всяка посока? Пламъците ги обкръжаваха.

— Няма да намерите толкова място на този двор — каза Марек.

— Така е — кимна професорът. — Трябва да минем в съседния двор.

Кейт погледна напред. До портата към външния двор имаше четирийсет метра. Решетката беше вдигната. Не личеше някой да охранява; всички войници бяха отишли да се сражават с нашествениците.

— Колко остава?

— Пет минути.

— Добре — каза професорът. — Да побързаме.

Побягнаха през горящия двор, заобикаляйки пламъци и вкопчени един в друг войници. Професорът и Кейт тичаха начело. Марек ги следваше, хапейки устни от болка в крака. А Крис, разтревожен за него, вървеше последен.

Кейт стигна до първата порта. Нямаше никаква стража. Изтичаха под шиповете на вдигнатата решетка. Навлязоха в средния двор.

— О, не! — възкликна Кейт.

Всички войници на Оливър бяха настанени в средния двор. Сега стотици рицари и пажове тичаха насам-натам, викаха към войниците по стената, носеха оръжия и боеприпаси.

— Тук няма място — каза професорът. — Ще трябва да излезем през следващата порта. Извън замъка.

— Навън ли? — изненада се Кейт. — Та ние дори двора не можем да прекосим.

Марек ги догони накуцвайки. Огледа двора и каза:

— Галерията.

— Да — кимна професорът. После посочи нагоре. — Галерията.

Така наричаха закритата дървена площадка покрай външния ръб на стената, от която войниците можеха да обстрелват атакуващата войска. Сега галерията им даваше шанс да стигнат до портата в другия край на двора.

— Къде е Крис? — попита Марек.

Всички се озърнаха.

Крис бе изчезнал.

Крис подтичваше след Марек, чудеше се дали ще може да го носи и тъкмо бе стигнал до извода, че няма може, когато някой го дръпна настрани и жестоко го блъсна в стената. Чу зад себе си глас да изрича на безупречен английски:

— Не ти, драги. Ти ще стоиш тук.

Усети върху гърба си острието на меч.

Завъртя се и видя Робърт дьо Кер. Дьо Кер още веднъж го блъсна жестоко в стената. Крис с тревога разбра, че са до арсенала. Сред толкова пламъци едва ли бе здравословно да стоят точно тук.

Но Дьо Кер изобщо не се тревожеше. Напротив — усмихваше се.

— Всъщност — добави той, — и другите копелета нямат къде да ходят.

— Защо? — попита Крис, без да откъсва очи от меча.

— Защото маркерът е у теб, приятел.

— Не е.

— Забрави ли, че чувам какво си говорите? — Дьо Кер протегна ръка. — Хайде, дай ми го.

Той отново сграбчи Крис и го блъсна през вратата. Крис залитна назад. Сега в арсенала нямаше жива душа, всички войници бяха избягали. Наоколо се извисяваха купчини платнени торбички. Каменните паници още стояха на пода.

— Вашият скапан професор — каза Дьо Кер, като видя паниците. — За много умен се мисли. Дай маркера.

Крис бръкна под жакета си и напипа кесията. Дьо Кер нетърпеливо щракна с пръсти.

— Хайде, хайде, по-бързо.

— Една секунда — помоли Крис.

— Всичките сте един и същи — каза Дьо Кер. — Като Донигър. Знаеш ли какво рече Донигър? Не се тревожи, Роб, разработваме нова технология, която ще те оправи. Вечно новата технология оправя нещата. Но никаква технология не разработи. И през ум не му минаваше. Просто излъга както винаги. Проклетото ми лице. — Той докосна дългия белег. — Боли непрекъснато. Нещо е станало с костите. Ужасно боли. И вътрешностите ми са се скапали. Боли. — Дьо Кер рязко протегна длан. — Хайде. Протакаш ли още малко, ще те убия на място.

Крис стисна флакончето. На какво разстояние действаше газът? Едва ли по-отдалече, отколкото мечът. Но нямаше избор.