Но вече знаеше отговора, защото върхът почваше да се дели на три хребета.
— Трима — каза техникът. — Изглежда, че ще се върнат трима.
00:01:44
Нямаше как да минат през последната порта — тежката желязна решетка бе спусната, а мостът вдигнат. Петимата пазачи лежаха наоколо мъртви или в безсъзнание и Марек повдигна решетката, колкото да се проврат отдолу. Но подвижният мост си оставаше прилепен до стената.
— Как ще го отворим? — попита Крис.
Марек погледна веригите, водещи към надстройката.
— Там, горе — посочи той. На втория етаж имаше механизъм за вдигането и свалянето на моста. — Вие стойте тук. Аз ще се справя.
— И после ела веднага — каза Кейт.
— Не бой се. Ще дойда.
Марек изкуца нагоре по спиралното стълбище и стигна до каменна стаичка, запълнена почти изцяло от грамадна желязна лебедка. Разтреперан от страх старец стискаше железен лост, пъхнат между брънките на веригата. Марек блъсна стареца настрани и издърпа лоста. Веригата затрака. Мостът започна да слиза. Марек го гледаше. После погледна брояча и с изненада видя, че показва 00:01:19.
— Андре! — раздаде се в слушалката гласът на Крис. — Идвай!
— Тръгвам.
Марек се завъртя. В този момент чу тропот и разбра, че на покрива на надстройката е имало войници, които идват да разберат кой сваля моста. Ако напуснеше стаичката сега, те незабавно щяха да спрат механизма.
Марек знаеше какво означава това. Трябваше да остане.
Долу Крис гледаше как мостът се спуска сред тракане на вериги. През отвора зърна черно небе и звезди.
— Идвай, Андре! — възкликна той.
— Тук има войници.
— И какво от това?
— Трябва да пазя веригата.
— Как така? — трепна Крис.
Марек не отговори. Крис чу пъхтене и болезнен вик. Марек се сражаваше горе. Отново погледна слизащия мост. Озърна се към професора. Но лицето на Джонстън беше безизразно.
Застанал до стълбището за покрива, Марек вдигна меча. Уби първия войник на влизане. Уби и втория. Изритваше настрани труповете още докато падаха, за да не пречат. Останалите войници спряха объркани и той ги чу да си шушукат тревожно.
Веригата продължаваше да трака. Мостът се спускаше.
— Андре! Идвай!
Андре погледна брояча. Той показваше 00:01:04. Само една минута. През прозореца видя, че другите не са изчакали мостът да слезе докрай; те изтичаха по наклона и скочиха в ливадата пред замъка. Сега едва ги различаваше в тъмното.
— Андре! — Пак беше Крис. — Андре!
Още един войник се зададе по стъпалата. Марек замахна с меча и острието издрънча по лебедката сред облак искри. Войникът изкрещя и отскочи назад, разблъсквайки останалите.
— Андре, тичай! — обади се Крис. — Имаш време.
Марек знаеше, че е така. Можеше да успее. Ако тръгнеше сега, войниците нямаше да успеят да вдигнат моста, преди да пробяга по него и да скочи при другите. Знаеше, че те го чакат отвън. Неговите приятели. Чакат го да се върне.
Докато се обръщаше към стълбището, погледът му падна върху стареца, който още се свиваше в ъгъла. Запита се какво ли е да прекараш целия си живот в този свят. Да живееш и да обичаш във вечно напрежение сред епидемии, глад, смърт и жестокости. Да бъдеш жив в този свят.
— Андре! Андре, идваш ли?
— Няма време — каза Марек.
— Андре!
Той погледна към равнината и видя поредица от блясъци. Бяха повикали машините. Готвеха се да тръгват.
Машините бяха тук. Всички стояха върху платформите си. От основите им по тъмната трева се стелеше студена пара.
— Андре, идвай — каза Кейт.
Кратко мълчание. После Марек отвърна:
— Няма да дойда. Оставам тук.
— Андре, ти си се побъркал.
— Напротив.
— Сериозно ли говориш?
Кейт се озърна към професора. Той бавно кимна.
— Желаеше го през целия си живот.
Крис пъхна керамичния маркер в процепа до краката си.
Марек гледаше през прозореца на надстройката.
— Хей, Андре — обади се Крис.
— Довиждане, Крис.
— Да се пазиш.
— Андре! — това беше Кейт. — Просто не знам какво да кажа.
— Сбогом, Кейт.
После чу гласа на професора:
— Сбогом, Андре.
— Сбогом — каза Марек.
В слушалката прозвуча запис:
— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
Видя в равнината ярък синкав проблясък. После още един и още един, все по-слаби и по-слаби, докато напълно изчезнаха.
Донигър крачеше напред-назад по затъмнената сцена. Тримата директори на компании седяха безмълвно в сепаретата и го гледаха.
— Рано или късно — каза той — прикритата измама на забавлението — постоянното, непрекъснато забавление — ще тласне хората към търсене на автентичност. Автентичност ще бъде девизът на двайсет и първи век. А кое е автентично? Всичко, което не е под контрола на корпорациите. Всичко, което не е измислено и сътворено, за да носи печалба. Всичко, което съществува само за себе си и има своя собствена форма. А кое е най-автентично? Миналото. Миналото е свят, съществувал преди Дисни, Мърдок, „Бритиш Телеком“, „Нисан“, „Сони“, Ай Би Ем и всички останали сили, сътворяващи днешния ден. Имало го е преди тях. Миналото се е възвисило и рухнало без тяхна намеса и обработка. Миналото е истинско. Автентично. И това ще го направи невероятно примамливо. Защото миналото е единствената алтернатива на корпоративното настояще. Какво ще направят хората? Те вече го правят. Днес в пътуванията най-бързо се разраства секторът на образователния туризъм. Това са хора, които желаят да посетят не други места, а друго време. Хора, които искат да се потопят в обстановката на средновековните градове-крепости и огромните будистки храмове, на древните индиански селища и египетските некрополиси. Хора, които искат да прекрачат в света на миналото. В изчезналия свят. И те не желаят той да е фалшификат. Не го искат разхубавен и чистичък. Искат да е автентичен. Кой ще им гарантира тази автентичност? Кой ще стане символ на миналото? Ай Ти Си. След малко ще ви покажа нашите проекти за туристически центрове по цял свят. Ще наблегна върху този във Франция, но има и много други. При всички случаи ще преотстъпим самия обект на местното правителство. Но притежаваме околната територия, което означава, че ще притежаваме хотелите, ресторантите и магазините, цялата туристическа инфраструктура. Да не говорим за книгите, филмите, пътеводителите, екскурзоводите, костюмите, играчките и тъй нататък. За влизане в обекта туристите ще плащат по десетина долара. Но ще похарчат петстотин за разноски извън него. И това ще е под наш контрол. Донигър се усмихна. — Естествено, за да сме сигурни, че всичко се върши умело и с вкус.