Черната смърт.
Сега знаеше коя е годината — 1348. Годината, когато чумата за пръв път избухнала в Кастелгард и покосила една трета от населението. Знаеше и как се е разпространявала — от ухапване на бълхи, чрез докосване и по въздуха. Самото дишане можело да убие човека. Знаеше, че е ставало бързо — хората просто падали по улицата. Здрав си. После започва кашлица, главоболие. И след един час умираш.
Беше минал съвсем близо до войника край портата. Беше се навел над лицето му.
Съвсем близо.
Донигър се свлече до някаква стена, усещайки как го обзема вцепенението на ужаса.
И както седеше, започна да кашля.
ЕПИЛОГ
Дъждът се лееше над сивия английски пейзаж. Чистачките потракваха напред-назад по стъклото. Едуард Джонстън се приведе над волана и присви очи, опитвайки да различи нещо през дъждовните струи. Навън се простираха ниски, тъмнозелени хълмове, прорязани от дълги живи плетове. Дъждът замъгляваше всичко. Бяха отминали последната ферма преди няколко километра.
— Елси, сигурна ли си, че това е пътят? — попита Джонстън.
— Категорично. — Елси Кастнър плъзна пръст по картата в скута си. — Шест километра след Читъм Крос завиваме към Бишопс Вейл и след километър и половина трябва да го видим отдясно.
Тя посочи полегат хълм, покрит с редки дъбове.
— Нищо не виждам — обади се Крис от задната седалка.
— Работи ли климатикът? — попита Кейт. — Горещо ми е. Беше бременна в седмия месец и вечно се оплакваше от горещина.
— Да, работи — каза Джонстън.
— На максимума ли? Крис я потупа по коляното.
Джонстън караше бавно и се озърташе за километражен камък. Дъждът поотслабна. Сега виждаха по добре. Внезапно Елси възкликна:
— Там!
Върху хълма се тъмнееше правоъгълник от порутени стени.
— Това ли е?
— Замъкът Елтъм — каза тя. — По-точно каквото е останало от него.
Джонстън отби настрани и изключи двигателя. Елси разгърна пътеводителя и зачете:
— Построен от Джон д’Елтъм през единайсети век и разширен през по-късни епохи. Заслужава да се отбележат разрушената кула от дванайсети век и параклисът в английски готически стил от четиринайсети. Няма никаква връзка с лондонския замък Елтъм, който е построен по-късно.
Дъждът съвсем отслабна, ръсеха се само отделни капки. Джонстън отвори вратата, слезе и наметна шлифера. Елси излезе от другата страна с пластмасова папка в ръката. Крис изтича да отвори на Кейт и й подаде ръка. Прескочиха ниска каменна ограда и започнаха да се изкачват към замъка.
Руините се оказаха по-солидни, отколкото изглеждаха от пътя — високи каменни зидове, потъмнели от дъжда. Нямаше сводове — залите стояха под открито небе. Всички мълчаха, докато крачеха през развалините. Не видяха нито табели, нито продавачи на сувенири. Нищо не подсказваше какво е имало тук и как се е наричало.
— Къде е? — попита накрая Кейт.
— Параклисът ли? Натам.
Заобиколиха една висока стена и видяха параклиса — учудващо съхранен, вероятно ремонтиран преди известно време. Сводестите прозорци зееха без стъкла. Нямаше и врата.
Вътре вятърът вееше през пукнатини и прозорци. От тавана капеше вода. Джонстън извади ръчно фенерче и насочи лъча към стените.
— Откъде узна за това място, Елси? — попита Крис.
— От документите, разбира се — отговори тя. — В градските архиви на Троа се споменаваше за богатия английски разбойник Андрю д’Елтъм, който на стари години посетил манастира „Света майка“. Довел от Англия цялото си семейство, включително съпругата и порасналите си синове. Оттам започнах проучването.
— Ето — каза Джонстън и плъзна лъча по пода. Всички се приближиха да видят.
Откършени вейки и прогнили листа покриваха пода. Джонстън бе клекнал и ги разчистваше, за да разкрие старинните погребални плочи. Крис тихо ахна, когато видя първата. Барелефът изобразяваше легнала жена, облечена скромно в дълга рокля. Нямаше съмнение, че това е лейди Клеър. За разлика от повечето подобни изображения, очите й бяха отворени и тя гледаше право срещу четиримата.
— Все тъй красива — каза Кейт, която стоеше с отметната глава и ръце на кръста.
— Да — кимна Джонстън. — Все тъй красива.
След малко се разкри и втората плоча. До Клеър лежеше Андре Марек. И неговите очи бяха отворени. Изглеждаше остарял и дълга бразда прорязваше лицето му отстрани — може би белег или просто бръчка от възрастта.
Елси каза:
— Според документите Андрю придружил лейди Клеър до Англия и след това се оженил за нея. Не го интересували слуховете, че е убила първия си съпруг. По всичко личи, че дълбоко обичал жена си. Имали петима синове и цял живот не се разделили. В напреднала възраст старият авантюрист заживял по-спокойно и се отдал изцяло на внуците си. Предсмъртните му думи били: „Избрах добър живот.“ Погребали го в семейния параклис през юни 1382 година.