— Бил е на петдесет и четири — каза Крис.
Джонстън разчисти цялата плоча. Видяха герба на Марек изправен английски лъв върху фон с френски лилии. Над герба имаше надпис на френски.
Елси каза:
— Родовият му девиз напомнял този на Ричард Лъвското сърце и бил изписан над герба: Mes compagnons cuij’aimoie et cui j’aim… Me di, chanson. — Тя помълча. — Приятели, които обичах и още обичам. Разкажи им, песен моя.
— Мислиш ли, че е бил щастлив? — попита Крис.
— Да — каза Джонстън.
Но си мислеше, че колкото и да е харесвал този свят, Марек никога не би могъл да го нарече свой. Не напълно. Навярно се е чувствал като чужденец, откъснат от своя корен, дошъл от другаде.
Вятърът стенеше. По плочите шумоляха листа. Въздухът бе студен и влажен. Четиримата стояха мълчаливо.
— Питам се дали си е спомнял за нас — каза Крис, гледайки каменното лице. — Дали сме му липсвали.
— Естествено — отвърна Джонстън. — Ти не си ли спомняш за него?
Крис кимна. Кейт подсмръкна и посегна за кърпичка.
— И аз — каза Джонстън.
Излязоха. Тръгнаха надолу по склона към колата. Дъждът бе спрял съвсем, но облаците надвисваха все тъй тъмни и тежки над далечните хълмове.