— Така ли?
— Нали знаеш онази репортерка от „Експрес“…
— Не — каза Джонстън. — В никакъв случай.
— Но, Едуард…
— Вече разговарях с нея по телефона. Тя е от онези маниаци на тема световен заговор. Капитализмът е зло, всички корпорации са сатанински творения…
— Да, да, Едуард, съвършено си прав. — Белен се приведе към него. — Но тя спи с министъра на културата.
— Не ми оставяш кой знае какъв избор — каза Джонстън.
— Едуард, моля те. Хората почват да се вслушват в нейните приказки. Тя може да създаде неприятности. На теб. На мен. На проекта.
Джонстън въздъхна.
— Знаеш какво си мислят мнозина тук: американците нямат своя култура, затова унищожават чуждата — продължаваше Белен. — Вече имаме доста неприятности с киното и музиката. А напоследък се чуват гласове да забраним на американците всякакъв достъп до френските старини. Е?
— Чувал съм го и друг път — каза Джонстън.
— Освен това твоите спонсори от Ай Ти Си молят да поговориш с нея.
— Така ли?
— Да. Молбата е от някоя си мис Крамър.
Джонстън въздъхна отново.
— Ще ти отнеме само няколко минути, гарантирам — каза Белен и махна с ръка към ландровъра. — Тя е в колата.
— Докарал си я лично? — изненада се Джонстън.
— Едуард, опитвам се да ти обясня — каза Белен. — Трябва да гледаш сериозно на тази жена. Името й е Луиз Делвер.
Крис видя от колата да слиза стройна тъмнокоса жена на около четирийсет и пет години, с красиво и волево лице. Беше облечена изискано, както умеят да го правят някои европейски жени в зряла възраст, излъчвайки около себе си едва доловима изтънчена сексуалност. Стискайки здраво бележника, тя енергично тръгна към тях.
Но когато се приближи, забави крачка и протегна ръка.
— Професор Джонстън — каза Луиз Делвер на безупречен английски. — Нямам думи да изразя колко съм благодарна, че ми отделяте от времето си.
— Няма защо — отвърна Джонстън и стисна ръката й. — Много път сте изминали, мис Делвер. Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.
Джонстън продължаваше да държи ръката й. Тя продължаваше да се усмихва. Още няколко секунди тя повтаряше колко е любезен, а той отговаряше, че с удоволствие ще й помогне.
Заедно прекосиха разкопките на манастира. Най-отпред вървяха професорът и Луиз Делвер, Белен и Крис ги следваха на известно разстояние, но така че да чуват разговора. Белен се усмихваше доволно; Крис си помисли, че навярно има доста начини да бъде укротен един непослушен министър на културата.
Колкото до професора, жена му бе починала преди много години и макар че от време на време се носеха слухове, Крис никога не го бе виждал с жена. Именно затова сега го гледаше с интерес. Джонстън не изглеждаше променен, просто насочваше към журналистката цялото си внимание. А Крис имаше чувството, че въпросите й съвсем не са толкова остри, колкото е възнамерявала.
— Както знаете, професоре — каза тя, — от известно време моят седмичник подготвя статия за американската компания Ай Ти Си.
— Да, известно ми е.
— Права ли съм, че Ай Ти Си спонсорира тукашните разкопки?
— Да, така е.
— Чухме, че отпускат по един милион долара всяка година.
— Приблизително.
Повървяха мълчаливо. Луиз Делвер сякаш грижливо обмисляше следващия си въпрос.
— В нашето издание — каза тя — някои хора смятат, че това е твърде голяма сума за археологически разкопки.
— Е, кажете им на тия от вестника — отвърна Джонстън, — че не са прави. Всъщност сумата е сравнително скромна за подобен обект. Ай Ти Си ни дава двеста и петдесет хиляди за преки разходи, сто двайсет и пет хиляди като обезщетение за отсъствието ни от университета, още осемдесет хиляди за стипендии, пътни и дневни и петдесет хиляди за лабораторни и архивни проучвания.
— Но вероятно има и още разходи.
При тия думи тя небрежно нави кичур коса около химикалката си и бързо премига. Пърха с мигли, помисли Крис. Никога не бе виждал жена да прави това. Навярно само французойките го умееха.
Професорът сякаш не забеляза.
— Да, несъмнено има — потвърди той, — но те не минават през нас. Останалите пари са за реконструкцията на самия обект. Те минават по друга сметка, защото както знаете, разходите по реконструкцията се делят наполовина с френското правителство.
— Разбира се — кимна Луиз Делвер. — Значи по ваше мнение тези петстотин хиляди долара, които изразходва екипът ви, са нещо съвсем нормално.
— Е, можем да питаме Франсоа — каза Джонстън. — Но само в тази област на Франция се разработват двайсет и седем археологически обекта. Отнасят се до най-различни епохи — от палеолитните разкопки, които води екип на Цюрихския университет заедно с института „Карнеги-Мелън“, до римския каструм, тоест укрепен лагер, където работят специалисти от университетите в Бордо и Оксфорд. Средните годишни разноски на един подобен проект са около половин милион долара.