— За свръхпроводими електромагнити и ядрени реактори.
— И вие се чудите за какво го използва Ай Ти Си? — Джонстън отново поклати глава. — Питайте тях, мис Делвер.
— Попитах. Казаха, че им трябва за авангардни проучвания в областта на магнетизма.
— Ето ви отговора. Имате ли причини да не им вярвате?
— Не — призна тя. — Но както сам казахте, Ай Ти Си е изследователска компания. В основния им център в Блек Рок, Ню Мексико, работят двеста физици. Няма ни най-малко съмнение, че разработват авангардни технологии.
— Да…
— Затова се питам: защо една технологична компания се нуждае от толкова много земя?
— Земя ли?
— Ай Ти Си е закупила големи парцели из далечни кътчета на целия свят: планините на Суматра, Северна Камбоджа, Югоизточен Пакистан, джунглите на Централна Гватемала, планинските плата на Перу.
Джонстън се навъси.
— Сигурна ли сте?
— Да. Закупуват и терени в Европа. Петстотин хектара на запад от Рим. Седемстотин хектара в Германия, близо до Хайделберг. Хиляда хектара във Франция, из варовиковите хълмове над река Лот. И най-сетне тук.
— Тук ли?
— Да. Под прикритието на британски и шведски компании са закупили тихомълком петстотин хектара около вашите разкопки. В момента терените са предимно гори и обработваеми земи.
— Чрез посредници?
— Така сделките се проследяват много трудно. Каквото и да замисля Ай Ти Си, то очевидно трябва да бъде пазено в тайна. Но защо тази компания спонсорира проучванията ви и същевременно закупува земите около обекта?
— Нямам представа — каза Джонстън. — Особено като се има предвид, че Ай Ти Си не притежава самия обект. Нали си спомняте, че миналата година отстъпиха на френското правителство цялата област — Кастелгард, „Света майка“ и Ла Рок.
— Разбира се. За опрощаване на данъците.
— Така или иначе, Ай Ти Си не притежава обекта. Тогава защо ще закупуват терени наоколо?
— С удоволствие ще споделя всичко, което знам.
— Може би трябва да го направите — каза Джонстън.
— Записките ми са в колата.
Двамата тръгнаха обратно към ландровъра. Белен се загледа след тях и цъкна с език.
— Божичко, колко е трудно да вярваш някому в днешно време.
Крис се канеше да му отговори на развален френски, когато от радиостанцията му долетя гласът на техника Дейвид Стърн:
— Крис, при теб ли е професорът? Попитай го дали познава някой си Джеймс Уонека.
Крис натисна бутона на радиостанцията.
— В момента професорът е зает. За какво става дума?
— Обажда се някакъв тип от Галъп. За втори път. Иска да ни прати чертеж на нашия манастир и твърди, че го намерил в пустинята.
— Какво? В пустинята ли?
— Може да не е с всичкия си. Твърди, че бил полицай, и непрекъснато дрънка за някакъв мъртъв служител на Ай Ти Си.
— Кажи му да ни го прати по електронната поща — каза Крис. — Виж сам какво представлява.
Той изключи радиостанцията. Белен погледна часовника си, пак зацъка с език и се озърна към колата, където Джонстън и Луиз Делвер бяха привели глава до глава над документите.
— Имам срещи — печално промърмори той. — Кой знае колко ще се бавят.
— Според мен няма да е много — каза Крис.
Двайсет минути по-късно Белен и Луиз Делвер потеглиха с ландровъра, а Крис и професорът размахаха ръце за сбогом.
— Мисля, че мина доста добре — каза Джонстън.
— Какво ви показа?
— Някои документи за покупка на земя из околностите. Но не изглеждат особено убедителни. Четири парцела са закупени от германска инвеститорска група, за която не се знае почти нищо. Два е закупил някакъв английски адвокат, който твърди, че смята да се оттегли тук; един е купен от холандски банкер за порасналата му дъщеря; и тъй нататък, и тъй нататък…
— Нищо ново — каза Крис. — Англичани и холандци купуват земя в Перигорд от години.
— Точно така. Тя подозира, че зад всички тези покупки се крие ITC. Но идеята е доста съмнителна. За да й повярваш, трябва да имаш развинтено въображение.
Колата бе изчезнала в далечината. Двамата се обърнаха и тръгнаха към реката. Слънцето вече се издигаше по небето и започваше да става топло.
— Очарователна жена — подхвърли предпазливо Крис.
— Мисля, че прекалено набляга на работата си — отвърна Джонстън.
Седнаха в лодката, вързана край брега, и Крис подкара насреща към Кастелгард.
На отсрещния бряг те оставиха лодката и започнаха да се изкачват по хълма. Видяха първите следи от крепостни стени. На този бряг от укрепленията бяха останали само дълги тревисти могилки, завършващи с белези от гола, разтрошена скала. След шестстотин години под открито небе те приличаха на естествени гънки по терена. Но всъщност бяха остатъци от стени.