Выбрать главу

— Лиз — каза той, — сигурна ли си, че това е пътят?

Седнала до него, жена му се бе привела над картата и следеше с пръст очертанията на пътя.

— Така трябва да е — каза тя. — В пътеводителя пишеше шест километра след отклонението за каньона Корасон.

— Но ние отминахме Корасон преди двайсет минути. Сигурно сме го пропуснали.

— Как може да не забележим търговския център? — попита тя.

— Не знам. — Бейкър се загледа напред. — Но нататък няма нищо. Сигурна ли си, че го искаш? Нали знаеш, в Седона можем да намерим великолепни индиански килимчета. Има ги всякакви.

Тя изсумтя презрително.

— В Седона не са автентични.

— Разбира се, че са автентични, скъпа. Килимът си е килим.

— Черга.

— Добре де. — Той въздъхна. — Черга.

— Не, не е същото — каза тя. — Онези магазини в Седона продават туристически боклуци — синтетика, а не вълна. Искам от чергите, които продават в резервата. Говори се, че в търговския център имало старинна черга от двайсетте години. И аз я искам.

— Добре, Лиз.

Бейкър нямаше представа за какво им трябва още един индиански килим — или черга, все тая; Вече имаха две дузини. Лиз ги беше пръснала из цялата къща. И пак трябваше да държи една част по гардеробите.

Замълчаха. Пътят отпред трептеше от жегата и приличаше на сребърно езеро. Появяваха се миражи, ненадейно изникваха къщи или хора, но когато ги наближаваха, всичко изчезваше.

Дан Бейкър въздъхна отново.

— Сигурно сме го отминали.

— Да продължим още няколко километра — каза жена му.

— Още колко?

— Не знам. Още няколко.

— Колко, Лиз? Дай да решим докога ще продължаваме.

— Още десет минути — каза тя.

— Добре, десет минути.

Той гледаше индикатора за горивото, когато Лиз рязко вдигна длан пред устата си и възкликна:

— Дан!

Бейкър завъртя глава към пътя тъкмо навреме, за да види как наблизо прелита някакъв силует — човек в кафяво, застанал край пътя — и да чуе силен удар отстрани по колата.

— О, Боже мой! — ахна тя. — Блъснахме го!

— Какво?

— Блъснахме онзи човек.

— Не, не сме. Хлътнахме в яма.

Бейкър виждаше в огледалото, че човекът още стои край пътя. Силует в кафяво, бързо чезнещ сред прашния облак зад автомобила.

— Не може да сме го блъснали — каза Бейкър. — Още е прав.

— Дан, блъснахме го. Видях.

— Не ми се вярва, скъпа.

Бейкър пак извърна очи към огледалото. Но не видя нищо освен облака прах зад колата.

— По-добре да се върнем — каза тя.

— Защо?

Бейкър бе твърдо уверен, че жена му греши и не са блъснали човека на пътя. Но ако все пак го бяха блъснали, ако беше макар и леко ранен — дори само дребна раничка или драскотина, — това щеше да означава много сериозно забавяне. Едва ли щяха да стигнат във Финикс до вечерта. За да се скита по тия места, човекът не можеше да е друг, освен индианец навахо; трябваше да го откарат в болница или поне до най-близкия голям град, а това беше Галъп, далече встрани от маршрута им…

— Мислех, че искаш да се върнеш — каза тя.

— Искам.

— Да се върнем тогава.

— Просто не искам проблеми, Лиз.

— Дан, не мога да повярвам.

Той въздъхна и намали скоростта.

— Добре де, завивам. Завивам.

И той зави, като внимаваше да не заседне в червения пясък край пътя, после подкара обратно натам, откъдето бяха дошли.

— О, Господи!

Бейкър отби настрани и изскочи в прашния облак около колата. Изпъшка от лъхналата насреща жега. Трябва да е към четирийсет и осем градуса, помисли си той.

Когато прахът се поразсея, той видя как падналият край пътя човек опитва да се надигне на лакът. Беше болнав, около седемдесетгодишен, плешив и брадат. Имаше бяла кожа и не приличаше на индианец. Дълга кафява дреха закриваше тялото му. Може би е свещеник, помисли си Бейкър.