— Ама че работа — промърмори Бейкър.
— Сър — настоя Лиз, — можете ли да ми кажете името си?
— От ниобия можеш да хванеш фобия. Космати сингуларности провалят сумарности.
Но Лиз не се отчайваше.
— Сър, знаете ли как ви е името?
— Викнете Гордън — изкрещя човекът. — Викнете Гордън, викнете Стенли. Външните хора изобщо не щем ги.
Още преди да пристигнат, Бейкър се обади по телефона, тъй че, когато мерцедесът спря под червено-белия навес на спешното отделение към болницата „Маккинли“, вече ги чакаха санитари с носилка. Старецът се остави покорно да го настанят на носилката, но когато започнаха да го пристягат, изведнъж закрещя:
— Пуснете ме, свалете ме!
— Правим го заради вашата безопасност, сър — каза единият от санитарите.
— Само тъй опяваш, да ме заблуждаваш! Безопасността е последното оправдание на негодника!
Бейкър бе впечатлен от умението на санитарите да привържат стареца решително, но без грубост. Впечатли го и дребничката тъмнокоса жена, която бързо се отправи след тях.
— Аз съм Бевърли Цоси — каза тя, като се ръкува с Бейкър и Лиз. — Ще поема случая.
Изглеждаше много спокойна, макар че, докато санитарите вкарваха количката в спешното отделение, човекът върху нея продължаваше да реве: „Квота в брой, спътник мой…“
Всички в чакалнята завъртяха глави към него. Бейкър зърна едно момченце на десет или единайсет години с превързана ръка. Хлапето изгледа любопитно стареца, после прошепна нещо на майка си, която седеше до него.
— През посоки безброооой — пееше старецът.
— Откога е така? — попита доктор Цоси.
— От самото начало. Откакто го прибрахме.
— Освен когато спеше — добави Лиз.
— Изпадал ли е в безсъзнание?
— Не.
— Световъртеж, повръщане?
— Не.
— И къде го открихте? Оттатък каньона Корасон?
— На десет-петнайсет километра след каньона.
— Там няма почти нищо — каза лекарката.
— Познавате ли ония места? — попита Бейкър.
— Там съм израснала. — Тя се усмихна леко. — В Чинле.
Санитарите изтикаха носилката с крещящия старец през една въртяща се врата.
— Ако изчакате тук — каза доктор Цоси, — ще дойда веднага, щом разбера нещо. Но едва ли ще е скоро. По-добре идете да обядвате.
Бевърли Цоси работеше в Университетската болница в Албъкърки, но напоследък идваше в Галъп по два дни седмично да навести старата си баба и през тези дни застъпваше на смяна в спешното отделение, за да припечели допълнително. Харесваше модерния интериор на болницата „Маккинли“, оцветен в яркочервено и кремаво. Тук работеха всеотдайни хора. Харесваше и самия Галъп — градът беше по-малък от Албъкърки и тук не изпитваше смущение от индианския си произход.
Обикновено в спешното отделение беше спокойно. Затова пристигането на този буен и пеещ старец предизвика голямо вълнение. Доктор Цоси мина през завесите в стаичката, където санитарите вече бяха свалили кафявата филцова дреха и маратонките на пациента. Но старецът продължаваше да се бори и да ги отблъсква, тъй че трябваше да го оставят завързан. Сега разрязваха джинсите и карираната риза.
Старшата сестра Нанси Худ каза, че няма значение, защото ризата и без това имаше явен дефект — през джоба минаваше назъбена линия, по която шарките не съвпадаха.
— Вече е била скъсана и закърпена. И то много калпаво, ако питате мен.
— Не — каза единият санитар, като повдигна ризата. — Не е кърпена, платът е здрав. Странно, шарките не съвпадат, защото едната страна е по-голяма от другата…
— Така или иначе, няма да му липсва — каза Нанси Худ и я захвърли на пода. После се обърна към Цоси. — Ще се опиташ ли да го прегледаш?
Човекът все още буйстваше.
— Засега не. Сложете му системи на двете ръце. И проверете джобовете. Проверете дали няма някакви документи. Ако няма, вземете отпечатъци от пръстите и ги пратете по факса във Вашингтон; може да го открият в компютрите.
Двайсет минути по-късно Бевърли Цоси преглеждаше едно момче, което си бе счупило ръката, докато играело бейзбол. Очилатото, грозновато хлапе изглеждаше едва ли не гордо от спортната злополука.
Нанси Худ се приближи и каза:
— Претърсихме непознатия.
— И какво?
— Нищо съществено. Нито портфейл, нито кредитна карта или ключове. Открихме само това.
Тя подаде на Бевърли сгънат лист. Върху хартията имаше нещо като компютърна разпечатка — множество точки, разположени в странна правоъгълна плетеница. Най-отдолу бе изписано „mon. ste. mere“.