Тя върна листа на полицая.
Бейкър демонстративно погледна часовника си.
— Вече наистина е крайно време да потегляме.
Уонека схвана намека.
— Разбира се. — Той се ръкува с тях. — Много благодаря за помощта. Извинявайте, че ви забавихме. Приятен път.
Бейкър здраво прихвана жена си през кръста и я изведе навън в слънчевия следобед. Вече беше по-хладно; на изток се издигаха разноцветни балони. Галъп се славеше като чудесно място за полети с балон. Бейкър пристъпи към колата. Листчето под чистачката се оказа реклама за разпродажба на бижута от тюркоаз в някакъв местен магазин. Той го смачка и седна зад волана. Жена му седеше със скръстени ръце и гледаше право напред. Бейкър включи двигателя.
— Добре де — каза тя. — Съжалявам.
Извинението бе неохотно, но Бейкър знаеше, че по-добро няма да получи. Той се приведе и я целуна по бузата.
— Не. Ти постъпи правилно. Спасихме живота на стареца.
Жена му се усмихна.
Той изкара колата от паркинга и потегли към шосето.
В болницата старецът спеше с кислородна маска на лицето. Вече беше спокоен; откакто му дадоха леко приспивателно, той лежеше отпуснат и дишаше равномерно. Застанала до леглото, Бевърли Цоси обсъждаше случая с Джо Найто — апах мескалеро, отличен лекар и майстор на диагнозите.
— Бял мъж на видима възраст около седемдесет години. Пристигна тук крайно объркан, смутен и замаян. Леки сърдечни смущения, малко завишено ниво на чернодробните ензими, иначе нищо съществено.
— И не са го блъснали, така ли?
— Така изглежда. Но има нещо странно. Казват, че го намерили да се скита северно от каньона Корасон. Там няма нищо поне на петнайсет километра в която и да било посока.
— И какво?
— По нищо не личи този човек да е скитал из пустинята, Джо. Няма обезводняване, няма натрупване на кетони в кръвта. Дори не е изгорял от слънцето.
— Да не мислиш, че някой го е зарязал там? Та старецът вече да не си играе с дистанционното на телевизора?
— Да. Така предполагам.
— Ами пръстите му?
— Не знам — каза тя. — Има някакви проблеми с кръвообращението. Връхчетата на пръстите му са студени, зачервени, може дори да гангренясат. Нямам представа какво е, но откакто постъпи тук, непрекъснато се влошава.
— Диабетик ли е?
— Не.
— Болестта на Рейно?
— Не.
Найто пристъпи до леглото и огледа пръстите на стареца.
— Засегнати са единствено връхчетата. Нарушено е само периферното кръвообращение.
— Точно така — потвърди Бевърли. — Ако не го бяха открили в пустинята, бих казала, че страда от измръзване.
— Провери ли го за тежки метали, Бев? Защото може да се окаже отравяне с тежки метали. Кадмий или арсеник. Това би обяснило както пръстите, така и бълнуването.
— Взех проби. Но анализът за тежки метали се прави в Албъкърки. Ще получа резултати най-рано след седемдесет и два часа.
— Имаш ли някакви документи, медицински картон, каквото и да било?
— Нищо. Свързахме се с отдела за безследно изчезнали и изпратихме отпечатъците му във Вашингтон, но проверката може да трае цяла седмица.
Найто кимна.
— Ами докато беше възбуден? Какво точно говореше?
— Повтаряше едно и също, все в рими. Нещо за Гордън и Стенли. И казваше още: „Квота в брой, спътник мой.“
— Квота? Това не е ли латинска дума?
Тя сви рамене.
— Отдавна не съм ходила на църква.
— Мисля, че „квота“ е на латински — каза Найто.
— Извинете — обади се изведнъж нечий глас. Беше очилатото хлапе, седнало с майка си до отсрещната стена на коридора.
— Все още чакаме хирурга, Кевин — каза Бевърли. — Като дойде, ще ти намести ръката.
— Не беше „квота в брой“ — каза хлапето. — Казваше „квантов рой“.
— Какво?
— Квантов рой. Това казваше: „квантов рой“.
Двамата пристъпиха към него. Найто се усмихна развеселено.
— И какво точно представлява този квантов рой?
Момчето премига и ги изгледа много сериозно иззад очилата.
— На много ниски нива, далеч под атомните размери, структурата на пространството става неравномерна. Не е гладка, а по-скоро хаотична, като рояк или сапунена пяна. Затова я наричат „квантова пяна“ или „квантов рой“.
— На колко години си? — попита Найто.
— На единайсет.
— Много чете — каза майката. — Баща му работи в Лос Аламос.
Найто кимна.
— И какъв е смисълът на тази квантова пяна, Кевин?
— Няма смисъл — каза хлапето. — Просто на субатомарно ниво вселената е такава.
— И защо му е да говори за това?
— Защото е известен физик — каза Уонека, който се зададе по коридора. Той погледна листа в ръката си. — Току-що го получихме в полицейското управление. Джоузеф А. Троб, седемдесет и една години, физика на материалите. Специалист по свръхпроводими метали. Обявен за изчезнал от местоработата си в изследователския институт на Ай Ти Си в Блек Рок днес около пладне.