Бет въздъхна не само заради прямотата на Кейт, но и заради възможността да сподели бремето, с което се беше натоварила.
— Всичко е заради моя свят. Този, в който живея. Не че не съм искала да е такъв. Не казвам това. Но понякога е доста гаден.
— Какво се е случило?
Бет се взе в ръце, изпусна въздишка и обясни:
— Обадих се на това момиче преди около час, защото номерът й беше в телефона на мъж, убит от съпругата си. Оказа се, че й е бил любовник, и смъртта му тотално я пречупи. Човекът бил любовта на живота й. Имали намерение да се оженят веднага след като той се разведе…
— Смотаняк.
— Знам. Наистина. Но във всеки случай, тя му е вярвала.
— Разбира се. Винаги им вярват, нали? Имали ли са деца?
— Не.
— Е, трябва да благодарим на бог за това.
— Както и да е — продължи Бет, — казах ли ти, че съпругата му го е убила? Застреляла го е в леглото, след което е застреляла и себе си.
— Господи, Бет. Така ли мина сутринта ти? Не знам как издържаш. Имам предвид, че виждаш всички тези неща в действителност, нали? Не е като да ги чуеш по новините.
— Не. Не е като да ги чуеш по новините, никак даже. Доста по-истинско е. — Бет реши да предаде своето не толкова скрито послание: — Хората не осъзнават, че изневерите имат последици.
Кейт не отговори нищо.
Бет я притисна.
— Това момиче беше смазано. Сякаш беше настъпил краят и на нейния живот. Не можеше да спре да плаче, не можеше да повярва, че това наистина се беше случило. Исках да й кажа, че е трябвало да помисли какво може да стане, преди да реши да спи с нечий чужд съпруг, но предполагам, че съвсем скоро ще осъзнае това. Нямаше нужда да й изнасям лекция, не и сега. Но поне е можела да помисли за… — не довърши изречението.
— Всичко е толкова тъжно — отвърна Кейт. — Можело е да се избегне.
— Сърцераздирателно е — съгласи се Бет. — Ето го и партньора ми, носи ни обяда. Искаш ли да си направим разходка следващата седмица?
— Вторник?
— Ще си я впиша в графика. Благодаря ти, че ме изслуша, Кейт. Извинявай, че ти споделих всичко това.
— Винаги съм насреща. Обичам те, знаеш го, и една от причините за това е начинът, по който приемаш нещата.
— Аз също те обичам — отвърна Бет. — Ще се видим във вторник.
Питър стана от леглото малко преди обяд.
Обу си стари панталони „Докърс" и сива тениска „Найк", след което слезе долу в празната къща. Джил му беше оставила бележка на плота в кухнята: „Забранявам ти да ходиш на работа. Също така те обичам изключително много. В хладилника има фритата. Обичам те (пак), Джилбъг".
Питър се запита дали е възможно съпругата му да беше разбрала. Не можеше да си представи как, освен ако не беше говорил насън. Дори тогава би измислил добро оправдание. В началото на брака им Джил беше изкрещяла два пъти посред нощ името на Джими, един от бившите й приятели, с когото беше скъсала преди много време.
Но — мисълта се появи неканена и го накара да се запита за първи път — наистина ли беше приключила с него? Кой можеше да каже дали съпругата му не му беше изневерявала по някое време?
— Не е — каза Питър на глас с погнусен тон. — Сигурен съм. Нямаше намерение да я обвинява.
Решението стоеше пред него и му се присмиваше. Химикалка и листчета. Седна на един от столовете до плота и ги взе. Не. Не можеше да остави бележка.
Трябваше да поговори с нея лично. Поне толкова й дължеше. Можеше да й се обади в службата още сега, да я помоли да се прибере и да й съобщи, че ще се изнесе, че ще отидат на семеен консултант или каквото пожелае тя. Щеше да й се реваншира, ако можеше. Някак си. Нямаше извинение, просто беше слаб и прецака нещата. Нямаше думи, с които да й покаже колко много съжалява.
Проблемът беше, че съвсем не се чувстваше така. В него говореше навикът, придобит от дните, в които живееше в сянката на вината.
Можеше, разбира се, да спести болката на всички и просто да не й казва. Да остави глупавата случка зад себе си. Кейт Джеймисън никога нямаше да бъде част от неговия живот. Тя нямаше намерение да започва връзка с него. Вече му беше обяснила това. Нямаше намерение да разрушава семейството си, както не искаше да вреди и на неговото. Щом нямаха намерение да говорят за това и да го повтарят отново, то нямаше нужда някой да научава за него.
Така Джил нямаше да бъде наранена. Струваше си дори само заради тази причина.
Но тук се обаждаше друг навик. Искаше ли да продължава да води живот, в който да предпазва Джил от реалността? Защо не се замислеше за собственото си щастие, за собствените си нужди? Не искаше ли да се чувства жив?