След обяда, все още леко замаяна от шампанското, Кейт реши да се разходи в центъра, като си проправяше път през небостъргачите във финансовия район и накрая сви покрай сградите на „Ембаркадеро", където знаеше, че се помещава адвокатската кантора на Питър.
Неусетно се озова пред Фери Билдинг.
В този топъл и слънчев петъчен следобед мястото беше оживено от туристи и местни, които пазаруваха за уикенда. Кейт разгледа щандовете със съдове за готвене, спря се на „екстра върджин" зехтините, сушените гъби, прошутото. Отби се в месарницата на „Голдън Гейт", откъдето реши да купи необходимото за една специална вечеря, с която да благодари отново на Рон за черната перла, а именно голямо парче филе от еленово месо, което му беше любимо. Приготвяше го леко кърваво реър и го сервираше с печени зеленчуци — моркови, див копър, картофи, праз — и бутилка „Сребърен дъб".
Или не. Не „Сребърен дъб".
Може би бордото щеше да е по-добър избор.
Не очакваше да види Питър тук, но дори малката възможност да се засекат, я накара да тръпне в очакване, докато си проправяше път през тълпата от хора. Постоянно някой, който можеше да е той — но се оказваше, че не е — се появяваше в периферията на зрението й всеки път, в който завиваше зад ъгъла; това очакване беше също толкова силно, колкото е ефектът от шампанското. Макар да го правеше неволно, на всеки две минути слагаше ръка на корема си и си поемаше въздух.
Йерусалимският артишок изглеждаше чудесно и перфектно щеше да се впише с другите зеленчуци, помисли си Кейт.
Натоварена с покупките си, тя се насочи към женската тоалетна. Смяташе след това да излезе навън на слънце, да пие едно капучино и да наблюдава кея, преди да си хване кола на „Юбер", която да я закара у дома. В коридора забеляза може би един от последните публични телефони в Сан Франциско; определено не можеше да се сети за друг.
Една силно татуирана млада жена с пиърсинги, черен потник и отрязани дънки, розова коса и пръстен в носа, стоеше със слушалки в ушите и се смееше пискливо, с което печелеше неодобрителните погледи на минувачите.
Навън Кейт седна на една малка маса, където се наслаждаваше на чудесното кафе и хубавото време. Струваше й се почти нереално, толкова й беше приятно тук, в такава близост до водата, където обикновено се зараждаше следобедният бриз.
Докато отпиваше от кафето си, пристигна един от фериботите и от него слязоха ентусиазирани и радостни пътници. Човекът, седял на масата до нея, беше оставил нещо подобно на кроасан и внезапно една голяма чайка се спусна точно над главата й, сграбчи го и отлетя, за да бъде веднага нападната от друга двойка птици, които кряскаха и създаваха невероятна птича драма.
В същото време момичето с розовата коса, което използваше публичния телефон, излезе от сградата. Забеляза, че Кейт я гледа, но без добре познатия й осъдителен поглед, усмихна й се и й кимна, след което продължи да върви по кея, зави и се изгуби.
Кейт се наслади на последната глътка от кафето си, която беше изключително сладка заради останките неразтворена захар. Провери колко е часът и видя, че е станало три — почти същото време, по което му се обади вчера. Можеше да стои тук колкото си иска и…
Очакването, което се беше зародило в нея, когато седна да пие кафе, от едва забележимо беше изпълнило всяка клетка на тялото й.
Кейт събра нещата си, избута стола назад от масата и стана.
Нямаше да му се обажда от мобилния си телефон. Прекалено рисковано беше. Момичето с розовата коса, което говореше по публичния, беше знак, който не биваше да пренебрегва.
Така или иначе, имаше намерение да се вслуша в съдбата. Смяташе да се остави в нейните ръце. Ако някой друг използваше телефона, когато стигнеше до него…
— Здравейте. Мога ли да разговарям с Питър?
— Не е в офиса. Ще оставите ли съобщение? Или желаете да ви свържа с гласовата му поща?
— Знаете ли как мога да го открия?
— Съжалявам, но нямам представа. Господин Аш проверява редовно гласовата си поща. Ще ви се обади веднага.
— Добре. Благодаря ви. Свържете ме с гласовата му поща.
— Секунда. Готово.
След като й каза „здравей", Тереза му отвърна, че звучи ужасно.
— Благодаря ти — отвърна Питър. — Хубаво е да го чуя. Също така се чувствам ужасно. Не мога и да спя.
— Депресиран ли си?
— Донякъде. Както и да е, обаждам се, за да проверя какво е положението. Има ли нещо, което трябва да знам?
— Не. Спокойно е. Провери ли си гласовата поща?
— Точно преди да ти се обадя. Нямаше нищо.