— Наясно са, Рон. Знаят какво е заложено.
— Бих се съгласил с теб преди няколко дни, но вече не съм толкова сигурен. Току-що станах свидетел на някакво самодоволно морално позьорство и си задавам въпроса: „Това моите деца ли са? Защо рискуват всичко, което сме направили за тях?". Нима разбират ситуацията наистина?
— Разбират я, Рон. Ще се опомнят. Просто се опитват да направят онова, което смятат, че е правилно.
— Колко мило от тяхна страна.
— Ще се опомнят.
— По-добре да го сторят.
6
Бет намери името Лори Шоу под една от шестте пощенски кутии пред входа на лобито на сградата на „Грийн Стрийт", която беше сравнително модерна и добре поддържана. Натисна бутона и зачака.
Лори беше жената, която имаше афера с Франк Риналди, жертвата от тази сутрин. Макар да не беше заподозряна за трагедията на семейство Риналди, тя беше любовница на съпруга. Като такава — независимо дали беше заподозряна, или не — трябваше да бъде подложена на разпит от разследващите инспектори.
Бет беше наясно, че по процедура се налагаше да се обади и да покани Лори на разпит, който щеше да бъде записан. Двама инспектори и камера. Така се правеше. Но този случай беше толкова чисто убийство-самоубийство, че Бет успя да убеди Айк, че може да разпита Лори сама още тази вечер и да отметнат тази точка от задълженията си.
В интерес на истината, не можеше да предостави основателна причина за желанието си да говори лично с тази жена. Телефонният разговор, който проведе с нея тази сутрин, за да я уведоми за кончината на любимия й, не й излизаше от главата през целия ден и някакво шесто чувство й подсказваше, че може да се почувства добре, ако получи съчувствието на друга жена. Бет беше изгубила съпруга си Дени преди седем години и познаваше болката от загубата.
Разнесе се глас:
— Да?
— Лори Шоу? Инспектор Тъли от полицията. Можете ли да ми отделите няколко минути?
Високоговорителят остана безмълвен, но вратата се отключи и Бет влезе вътре. Когато асансьорът спря на точния етаж, тя прекоси коридора до номер 5 и натисна звънеца.
Лори изглеждаше на двадесет и няколко години, имаше големи сини очи и анорексично тяло. Очевидно беше плакала. Кожата около очите й беше подпухнала и зачервена. Дългата до раменете й коса беше несресана. Краката й бяха боси, носеше избелели дънки и мъжка бяла риза, която й беше голяма.
— Лори? Аз съм инспектор Тъли. Бет. Говорихме по телефона тази сутрин.
Младата жена кимна, лицето й беше празно. Отвори по-широко вратата и отстъпи назад.
Бет влезе в апартамента и я последва по късия коридор — в дясната му страна имаше просторна и красива дневна и кухня. Вратата вляво беше отворена, тя водеше в спалня с легло, което не беше просто неоправено, а истинска бъркотия — одеялата и възглавниците бяха на купчина на пода.
На външната стена на дневната — която представляваше също така задната част на сградата — имаше три огромни прозореца с изглед към ясния късен следобед над „Юниън Стрийт", квартал „Марина" и залива.
Лори просто се спря пред прозорците и погледна през тях. Без да се обръща, каза на Бет:
— Реши да се изнесе тази сутрин. Казах му да остане при мен. Можехме да… можеше да прибере дрехите си по-късно. Или просто да си купи нови. Не вярваше, че може да го нарани, но тя притежаваше оръжие. — Обърна се към инспекторката. — Какво ви говори това? Никой не притежава оръжие, ако няма намерение да го използва в един момент, нали?
— Франк имаше ли пистолет?
— Няма начин. Той не би застрелял никого. Смяташе, че всички, дори и току-що и Лори попита: — Желаете ли да седнете? Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Няма нужда, благодаря ви. — Бет отиде до кухненската маса и си дръпна един стол. — Но вие продължавайте. — Младата жена си наля половин водна чаша с водка от бутилката на мивката и я допълни с портокалов сок от хладилника. Обърна се, върна се при инспекторката и дръпна стол за себе си.
— Аз ще пийна — съобщи ненужно Лори и отпи сериозна глътка, преглътна, потрепери и поклати глава. Остави чашата на масата и се разплака. — Как е възможно Франк да го няма? — попита между хлиповете си тя. — Как е възможно това да се случва?
Бет неусетно стана, заобиколи масата и я прегърна. Никога не беше правила подобно нещо през цялата си кариера на полицай. Да, беше съветвала жертвите и техните семейства, но досега не се беше чувствала толкова лично въвлечена. Не знаеше защо е така и не й пукаше. Усети болката на тази жена по време на телефонния им разговор от тази сутрин — не че не смяташе, че част от вината е нейна — и това й беше достатъчно.