— Ще ми се да знаех. Вероятно е нещо на психическа основа. — На психическа основа, задникът ми, помисли си Питър. Много добре знаеше какво му има, но нямаше намерение да попада в капана, който съпругата му залагаше отново, като се правеше на мила, отзивчива и опрощаваща, за да й се извини и да й обещае, че ще промени поведението си, за да избегне всякакви брачни неприятности. Да се лиши от спонтанността си. От правото си да се забавлява. — Може би е от работата, но не мога да преценя какво точно.
— Не е заради нас, така ли?
Питър се пресегна и я хвана за ръката.
— Няма нищо общо с нас.
— Имам предвид, че ако искаш да направя нещо…
— Не е заради теб, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна. Това е просто някакъв неприятен пристъп на безсъние.
— Точно от Господин Заспивам Навсякъде По Всяко Време.
— Може би вече не е така. Макар че нямам нищо против този поспалив тип да се завърне. Адски много ми липсва.
Джил се поколеба за миг.
— Когато се прибрах и теб те нямаше, без да оставиш бележка или нещо друго, много се притесних.
Да си дойдем на думата, помисли си Питър. Третата степен. Въздъхна.
— Не знаех, че ще се забавя толкова много. Просто имах нужда да изляза и да се разходя. Докато се усетя, вече бях в „При Маккарти" и минаваше полунощ. След което се прибрах. Съжалявам. Трябваше да се обадя или да оставя бележка. Не знам какво се случи.
— Защо? Да не си припаднал?
— Не. Нямам предвид, че буквално не знам какво се случи. Не съм припадал. Гледах мача, пих две питиета, поговорих с едни момчета. Може да съм пийнал повече от две питиета, защото съм си помислил, че ще ми помогнат да заспя. Знаем, че алкохолът действа по този начин.
Джил въздъхна.
— Не ми е приятно, че си искал да се махнеш от къщата. Не знам какво означава това.
— Нищо — излъга Питър. — Просто излязох, това е.
Обикновено се къпеше за по-малко от пет минути, но днес, след напрегнатия и мълчалив обяд със семейството си, остави водата да тече, докато не стана студена. Излезе, подсуши се и уви кърпата около себе си. Върна се в спалнята и намери Джил да седи до вратата в своя фотьойл, който използваше за четене, но нямаше книга в ръцете си. Вместо това беше скръстила ръце и гледаше пода.
— Хей — каза й Питър.
Тя му отвърна с половин уста:
— Хей.
Той седна на леглото срещу нея.
— Добре ли си?
Съпругата му си пое дълбоко въздух и го погледна, но бързо отмести очи от него.
— Джил?
След един дълъг момент тя му отговори:
— Чу ли, че телефонът звъня, докато беше под душа?
— Не. Кой беше?
— Джери Хобс. Каза, че трябвало да говори с теб за едно от делата ти.
— Днес?
— Така каза.
— Добре. Ще му се обадя. Джил отново погледна пода.
— Това ли е всичко? — попита Питър. — Какво има? Съпругата му отново го погледна.
— Не искам да се заяждам, Питър, но да, мисля, че нещо не е наред. Очевидно нещо не е наред. Виж се какъв си през последните два дни.
— Аз…
— Няма нужда да казваш нищо. — Джил вдигна ръце пред себе си. — След като му казах — на Джери, имам предвид, че си под душа и не можеш да говориш в момента, го поздравих, а той ме попита за какво. Напомних му за бутилката „Сребърен дъб", която ми каза, че е отворил в четвъртък след успеха си, но той само се засмя и каза, че вероятно става въпрос за друг Джери, защото определено не бил той. — Джил го изгледа сърдито и попита: — Какво, по дяволите, става, Питър? Защо ме излъга?
Отне му доста време, за да отговори. Знаеше, че това е неговата възможност да й разкрие, че му е писнало от този начин на живот и от плоското им съжителство заедно. Глождеше го отвътре. За два дни й беше изневерил два пъти и въобще не му пукаше как щеше да се почувства от това. Можеше да й каже сега и всичко да се промени.
Когато обаче погледна лицето й — изпълнено с очакване и страх, не му даваше сърце да направи този рязък скок. Не се смяташе за жесток човек. Не искаше да я наранява, а и нямаше енергията да минава през всичко, което щеше да последва. Затова избра по-лесния път, онзи, който винаги беше за предпочитане. Удобната лъжа.
— Предполагам, че просто… — подвоуми се отново. — Може би просто не исках да разбираш, че съм пил на работа.
— Може би, така ли? Не си сигурен?
— Не. Не съм.
— Изпил си бутилка вино на работа?
— По-голямата част от нея, да.
Джил кимна, докато осмисляше казаното.
— Откога е така? Да не искаш да ми кажеш, че си алкохолик? Мислиш ли, че трябва да се подложиш на лечение? Колко изпи снощи?
— Не знам. Шест или осем джина, може би дори повече.