— Повече от осем?
— Не знам. Не ги броих. А и не съм шофирал. Не е така всеки ден. Просто като започна…
— Не можеш да се спреш. Питър се подразни.
— Не исках да те притеснявам с това. Смятах да се справя сам.
— Питър. Чуй се само. Изпил си цяла бутилка вино в четвъртък — тонът й беше разумен и съчувствен — и осем или повече джина снощи. Така ли смяташ да се справиш? Имам чувството, че не успяваш.
Погледите им се срещнаха.
Питър не можеше да продължава да води този разговор. Да каже, че е алкохолик, беше все едно да заяви, че е Савската царица. Но докато не беше готов да разкрие истината, щеше да остави съпругата си да смята, че алкохолът е проблемът. Така щеше да прикрие безбройните си грехове.
Той първи отмести поглед.
Питър отговори на всичките правни въпроси на Джери по телефона, но когато затвори, осъзна, че това беше лесно и достоверно извинение, затова каза на Джил, че на работа се е заформила малка криза и се налага да отиде до службата — вероятно за не повече от два часа.
Целта му беше просто да се махне отново. Да е по-далеч от къщата, Джил и децата. Докато всички обядваха заедно, установи, че не се чувства виновен и засрамен, а все по-гневен от онова, което се таеше в сърцата и умовете на семейството му.
Как смееха?
Изрече поредната лъжа пред жена си — излязла много по-лесно от устата му този път, качи се в своето БМВ 23, свали покрива му и шофира близо километър до жилищната сграда на Даян, където паркира на улицата и пет дълги минути наблюдава входа. Часът беше малко преди три, а денят — нетипично топъл. Слънцето печеше силно и се отразяваше в асфалта и колите наоколо. Сложи си слънчевите очила и шапката на „Джайънтс" и постоя така известно време.
Най-накрая извади мобилния си телефон и се обади на Джери Хобс, който знаеше, че все още е в офиса.
— Здрасти, друже — поздрави го Питър. — Искам да те помоля за една услуга. Излязох, за да купя подарък на обичната си съпруга, но заради това се наложи да си измисля извинение, и й казах, че трябва да отида до офиса за два часа. Възможно е да ми се обади. Ако го направи, искам да те помоля да й кажеш, че съм в тоалетната или нещо подобно, след което да ми се обадиш, за да мога да й върна обаждането.
— Няма проблем. Но защо ще те търси?
— Не знам. Сигурно няма да го направи, но може да се сети да ми поръча да купя някои неща от магазина на път за вкъщи. Често го прави. Мога ли да разчитам на теб?
— Разбира се. Винаги. Хей, кой е този Джери, с когото сте пили „Сребърен дъб" онзи ден?
Питър се насили да се засмее.
— Нямам представа откъде й е хрумнало това. — Джери или не забеляза, че не получи отговор на въпроса си, или просто реши да не настоява повече.
— Защото, ако имаш намерение да отваряш хубаво вино в службата, познавам някого, който ще се зарадва да го споделиш с него.
— Ти си първият, на когото ще се обадя, Джери. Наистина. Ако някога се случи.
— Какво смяташ да й вземеш?
Питър едва не попита „На кого?", но бързо се опомни.
— Вероятно нещо в малка лъскава кутийка. Това обикновено върши работа.
— Ти си човек, който кара нас, евтините съпрузи, да изглеждаме като загубеняци. Знаеш го, нали?
— Не е моя вината. Трябва да се постараете малко. Така… заемаш се с телефоните, нали?
— Разбрано.
— Добре. Благодаря ти. Ще се видим в понеделник. Питър затвори телефона, отпусна се в седалката си, премигна на слънцето и въздъхна. Поредната лъжа.
Хвърли поглед на сградата отсреща. Апартаментът на Даян се намираше на третия етаж от страната на улицата и някой се размърда на прозореца му.
Беше си у дома.
Питър осъзна, че не беше дошъл тук, за да я види отново. Даян беше просто заместител на онова, което наистина желаеше. Запали колата и зави надясно на първата отбивка. Дванадесет минути по-късно намери къде да паркира на „Вашингтон Стрийт" до „Филмор".
Отново разпъна покрива на колата, излезе от нея и си наложи да се вземе в ръце.
Къщата на семейство Джеймисън се намираше от другата страна на улицата, пет къщи надолу. Двамата с Рон си бяха разменили контактите по време на вечерята в Джеф и въобще не му беше трудно по телефонния номер да намери адреса му в системата в службата.
С ръце в джобовете, с шапката и слънчевите очила, Питър тръгна от своята страна на улицата покрай една огромна, добре поддържана къща във викториански стил, която изглеждаше като изолирана — щорите на прозорците бяха пуснати, вътре цареше мрак. Когато стигна до края на пресечката, се обърна и отново тръгна назад. Този път спря точно срещу къщата на Кейт, облегна се на една пощенска кутия и скръсти ръце.