Питър си издърпа стол.
— Не виждам как може да ми навреди.
Джил сипа чаша вино и на себе си и седна срещу съпруга си на кухненската маса.
Момчетата, Ерик и Тайлър, бяха навън със свои приятели — или поне така казаха. Двамата бяха последна година в „Лоуел" и вече бяха приети в колеж — Ерик в „Бъркли", а Тайлър в „Чико Стейт", затова отдадеността им към ученето беше със замиращи функции. Питър и Джил бяха сигурни, че момчетата не се занимават с учене в момента.
— Просто не искам да прецакат нещо този срок — каза Джил — и приемът им да бъде анулиран.
— Няма да се случи — успокои я Питър. — Ще се наложи да убият някого от учителите си или да подпалят училището, за да получат по-ниска оценка от петица. Или нещо също толкова лошо. Всеки знае, че изискванията към завършващите не са от най-строгите, говори се, че е необходимо единствено да ходят на училище, за да завършат.
— Да, но въпросът с ходенето…
— Не съм чул да бягат от часовете. Да не би да го правят?
— Не.
— Значи няма проблем. Те са добри деца, Джил. Стигнаха дотук. Няма да се прецакат последния месец.
— Да се надяваме, че си прав. — Жената въздъхна. — Иска ми се да не излизаха всяка вечер. Може би трябва да им кажем да се прибират по-рано.
— Скъпа, те са на осемнадесет. След шест месеца ще живеят свои животи, дори няма да останат в къщата. Нека му отпуснат малко края. Можем да гледаме на всичко това като на добра тренировка за нас, а и за тях.
— На мен не ми харесва. Не знам защо просто не канят приятелите си тук дори само за да се размотават, вместо да ходят Бог знае къде всяка вечер.
— Наистина ли искаш банда тийнейджъри да ти се мотат в краката всяка вечер? Внимавай какво си пожелаваш.
Джил кимна и взе чашата си с вино.
— Знам. Прав си. Добре, спирам. — Посочи към чинията му. — Не си ли гладен?
— Май не. — Питър също погледна чинията си и внимателно остави вилицата. — Знаеш ли — започна той, — сега, като се замисля, мисля, че може да се разболявам. Въобще не се чувствам добре.
— Работиш прекалено много. Прибираш се почти в девет. Това е прекалено дълъг работен ден дори за съдружник, а ти си партньор, ако си спомням добре.
— Такъв съм. — Питър сви рамене. — Съгласен съм с теб, но всички сме наясно каква е работата понякога. Не искам да съм човекът, който опропастява партито, но имаш ли нещо против да се кача и да си легна? Чувствам се премазан.
Лицето на Джил се изкриви от притеснение, тя застана до съпруга си и сложи длан на челото му.
— Нямаш температура.
— Не, нямам. Просто не се чувствам добре.
— Добре. Качвай се. Искаш ли да дойда да те завия?
— Благодаря ти, но мисля, че ще се справя сам. До сутринта ще се оправя.
— Ако ли не, оставаш вкъщи.
— Съгласен съм, но първо да стигнем дотам. Междувременно…
— Върви — каза му Джил. — Наспи се.
Когато Джил легна в леглото до Питър, часът беше 22:45, а той още не беше заспал. Обърна се с лице към нея, престори се, че тъкмо се събужда от дълбок сън, прегърна я силно и отново се отпусна.
Синовете му се прибраха в 00:43. Питър се измъкна от леглото — както беше по тениска и шорти — и слезе долу в кухнята, за да ги види. Бяха нападнали хладилника.
— Здрасти, момчета.
— Здрасти, татко — отвърнаха му в унисон.
— Утре не сте ли на училище? Близнаците се погледнаха един друг виновно.
— Само питам. Малко късничко се прибирате за делнична вечер, а? Знам, че смятате, че с майка ви не се тревожим, но все пак наближава един, нали?
Ерик пое защитата им:
— Сега ще ни кажеш, че след полунощ не се случва нищо хубаво. Мисля, че сме чували тази лекция един-два пъти.
— Знаете ли защо? Защото е истина.
— Стига де, татко, вече сме си у дома. Утре всичко ще е наред — намеси се Тайлър.
— Знам — съгласи се Питър. — Но все пак можете да се прибират до полунощ през седмицата, както мисля, че вече сме говорили един-два пъти. Поне заради мен и майка ви, ако не заради друго. Смятате ли, че ще се справите?
— Вероятно — отвърна Тайлър.
— Вероятно е добро начало — каза Питър. — Ерик? Ти какво ще кажеш?
— Твоята къща, твоите правила — отвърна синът му и артистично сви рамене.
Питър изпита силното желание да удари по рамото невъзпитаното си дете, но вместо това само кимна.
— Отговорът е приемлив — съгласи се той. — Ще се видим на сутринта, момчета.
Сигурно минаваше 3:00 часа, а Питър дори не бе задрямал. Беше се завил с едно вълнено одеяло на кожения диван в дневната.