Откакто се беше качил горе, преживяваше следобеда отново и отново. Все още не можеше да повярва, че се беше случило, че беше станал част — и то по свое собствено желание — от цялото това нещо. Проследи стъпките, които ги бяха довели до случилото се: странния телефонен разговор, който трябваше да прекрати още на секундата, лъжата, с която се оправда пред Тереза, разходката до хотела, почукването на вратата. Очакването тя да му отвори.
Имаше толкова много възможности да се оттегли, но не се беше възползвал от нито една от тях.
Защо не го беше направил? Какво си мислеше?
Нямаше спор, когато беше по-млад, току-що върнал се от „Пустинна буря", му отпусна края. След онова, което преживя там, имаше чувството, че светът му е длъжник. Затова бъркаше в меда, когато можеше — което си беше доста често — и дори продължи с онова поведение известно време, след като се ожени за Джил, особено след появата на близнаците, когато тя винаги беше прекалено изморена или просто незаинтересувана. Тогава не смяташе, че е голяма работа, но когато съпругата му го хвана и го заплаши, че ще вземе къщата и половината му пари, се спря и създаде поносими, дори добри сексуални взаимоотношения с нея, насили се да живее по този начин и се убеди, че това му е достатъчно. Все пак такъв беше животът на хората на тяхната възраст. Вече беше баща и трябваше да дава пример на децата си.
Налагаше се да се откаже от другото нещо.
Ако не го стореше, въобще не се съмняваше, че Джил щеше да го унищожи — финансово, професионално и по всякакъв друг начин.
Днес обаче му се случи Кейт Джеймисън.
Как, зачуди се Питър, позволи подобна опасност да се появи в живота му?
Може би в крайна сметка не постъпи глупаво. Изцяло се беше отдал на съпругата и вироглавите си синове. Може би светът все още му беше длъжник.
Раздаваше се целият — своите енергия и страст, — а какво получаваше насреща?
Запозна се с Кейт преди по-малко от седмица и сега изведнъж тя се беше превърнала в един от най-важните хора в живота му. Питър нямаше контрол или власт над нея, не знаеше какво иска или какво прави. Той й беше дал възможността да опропасти всичко, което беше изградил и за което му пукаше. Дори по-лошо, тя го беше накарала да осъзнае, че не му пукаше за живота, който води. Може би просто го беше надраснал.
Случилото се не можеше да се поправи. Възможно ли беше обаче да остане заровено и забравено завинаги? Не можеше да си го представи, защото не беше способен да контролира една загнездила се в ума му мисъл: независимо какво беше казала Кейт, трябваше да я види отново. Живите спомени след онази първа целувка се повтаряха отново и отново в главата му и надделяваха над угризенията му.
Обърна се на дивана и изпусна неволен стон.
— Питър? — Джил стоеше на прага на вратата, просто един силует в мрака. — Добре ли си?
— Просто не ми се спи — отвърна той. — Не исках да те събудя.
Съпругата му отиде на дивана при него и седна.
— Първо не можеш да ядеш, а сега не можеш да спиш.
— Знам. Не ми е ден.
— Да направя ли нещо за теб? Да ти донеса чай? Питър изпусна дълга въздишка.
— Не мисля. Просто трябва да оставя мозъка ми да почине.
— Мислиш ли, че ще ти мине?
— Вероятно. Трябва да мине.
— Онези хора, които и да са те, са просто клиенти, не са част от живота ти. Нали разбираш това?
— Да. Опитвам се.
— Сигурна съм, че ще се справиш. — Джил докосна лицето му в мрака. — Не те критикувам, скъпи. Просто отбелязвам. — След минута каза: — Ако се качиш горе, мога да те разтрия.
Дълбока въздишка.
— Може би ще помогне.
— Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да се свиваш на дивана цяла нощ.
Питър въздъхна отново.
— Права си.
— Добре. — Джил го хвана за ръката и му помогна да стане. — Идвай тогава. Не искам да се сърдиш, но ще ти изключа алармата.
4
Сержант Бет Тъли знаеше, че не оръжията, а хората убиваха хора. През всичките си осем години като инспектор, а и от времето, през което беше полицейски патрул, тя си падаше по тях. Обичаше своя „Глок". Харесваше й да ходи на стрелбището, за да поддържа форма, наслаждаваше се на времето, прекарано с колегите й, през което стреляше на воля по мишени с най-различни патрони и огнестрелни оръжия. Досега не й се беше налагало да използва пистолета си по време на изпълнението на служебния дълг, но това не й пречеше да се чувства спокойна, като го носеше всеки ден. Нямаше представа какво би било усещането да е без него, и въобще не й се искаше да разбира.
Независимо от това трябваше да признае, че оръжията често допринасяха за ескалирането на насилието и стигането до убийство. По време на една семейна свада съпругът и съпругата можеха да прибегнат до удари с тежки предмети, хвърляне на чинии и друга посуда, че дори и използването на кухненски ножове, но доста рядко тези импровизирани оръжия — грабнати случайно и използвани в разгара на скандала — довеждаха до фатален край.