— Аз съм правист и писател.
— Пишете романи, така ли? Измислени истории.
Харди се изправи и възрази. Гомес прие възражението, което чак го учуди.
— Добре, нека поговорим за професията ви на правист. В кантора ли работите?
— Аз съм партньор в кантората „Фриймън, Харди и Роук“.
— А въпросният Харди от името на кантората в залата ли се намира?
— Да. Дизмъс Харди е адвокатът на г-н Магуайър.
Залата се разбуча неспокойно. Гомес трясна с чукчето, призова към ред и лека-полека успя да го възстанови.
— С други думи, вие сте партньор на г-н Харди, така ли е?
— Да.
— Хм. Тогава, г-це Роук, бихме ли могли да допуснем, че вие сте на страната на г-н Харди, както явно и сте, и искате да му помогнете всячески да постигнете оправдателна присъда за клиента си?
Джина поклати глава.
— Колкото съм на страната на г-н Харди, толкова съм и на страната на г-н Фарел. Той също беше партньор в кантората, а сега е ваш шеф, нали?
Харди успя да улови погледа на Джина и кимна изразително. В ентусиазма си да я хване в крачка Стиър беше допуснал грешка, която сигурно щеше да му струва скъпо.
Прокурорът се прокашля и опита друг подход.
— Госпожице Роук, вие сте адвокат и съм сигурен, че разбирате, че показанията, които току-що дадохте, идват тъкмо в последния удобен момент. Защо изчакахте толкова дълго, преди да извадите тези толкова важни доказателства на бял свят?
— Причините са очевидни. Надявах се, че няма да се наложи да го правя. Надявах се, че другите възможности за защитата на г-н Магуайър ще са достатъчни и няма да трябва да въвличаме съпругата и децата му. Но тази сутрин съдията отхвърли почти всичко, а така заседателите не могат да бъдат запознати с възможните други варианти. Ако не бях направила това признание, те щяха да обявят г-н Магуайър за виновен, а това нямаше да отговаря на истината и щеше да е изопачаване.
— Добре.
Стиър сякаш осъзна, че и тази линия ще го доведе до загуба.
— Нека обсъдим нещо друго. Къде се намира домът ви?
— На улица „Плезънт“ в Ноб Хил.
— Това е доста далеч от „Марина Дистрикт“, нали?
— Не точно. На три-четири километра.
— Госпожице Роук, чухме как трима свидетели потвърдиха, че в късния следобед на първи април, неделя, са видели обвиняемия да върви из „Марина Дистрикт“, а в ръката си е държал нещо като тояга. Можете ли някак да съчетаете вашите показания с техните?
— Не. Сигурно са видели друг човек. Защото следобеда обвиняемият беше с мен и бяхме заедно до следващата сутрин. Това са показанията ми под клетва и това е истината.
Стиър поклати глава, раменете му увиснаха в показно разочарование от Джина и едва ли не от цялото човечество.
— Нямам повече въпроси към свидетеля — каза той.
Харди се изправи.
— Ваша чест, защитата моли за почивка.
43
Въпреки напрегнатия процес и бомбастичното му развитие във вторник сутринта заключителните пледоарии на двете страни бяха повече или по-малко методично изпълнени и лишени от драматизъм.
Стиър излезе първи и изложи представените доказателства — свидетелите, кръвта, отпечатъците от шилелага, предишната история между Магуайър и Джесъп и мотива, който водеше непосредствено до престъплението в неделя. Той почти не спомена показанията на Джина Роук и ги отхвърли като немощен опит за подвеждане на заседателите и отчаяно усилие за обръщане на изгубено дело.
Харди посвети първата част на речта си на кръвта по обувките, якето и колата на Магуайър, тъй като не можеше да я остави без обяснение. Оттам премина в пространна тирада за достоверността на разпознаването, за което беше говорил д-р Пейли. Не пропусна да подчертае, че при разпознаване полицаите могат да повлияят на свидетеля и фатално да опорочат показанията му, ако знаят точния отговор, като така го припомни за трети път на заседателите. Харди се спря и на веществените доказателства, които обвинението не беше успяло да осигури. Нищо не сочеше, че Моузис въобще е стъпвал в апартамента на Джесъп — нямаше нито един негов пръстов отпечатък, никакви ДНК следи или влакна от дрехите му. Нищо. А това съвсем не беше дреболия, особено предвид сцената на насилие, случила се в онзи следобед.
Накрая Харди изигра и големия си коз.
— Госпожица Роук дойде сама и това решение ѝ е коствало много. Тя е осъзнавала, че нейните показания и особено това, че ги дава в последния момент, ще я превърнат в обект на коментари и дори на присмех. Но тя се яви, макар и неохотно, едва когато обстоятелствата в залата я принудиха да го направи. При това е разбирала колко много ще навреди на себе си и на семейството на обвиняемия. И въпреки това е решила, че ще плати тази висока цена, за да не допусне един невинен човек да бъде осъден.