— Трябва да счупиш оковите, да се отдадеш на разгул и да помолиш Стефано за резенче лимон — тъкмо се шегуваше с него Харди.
— Не ми е нужно.
— Кой ти говори за нужда? Става дума за удоволствие, за аромат и за хедонизъм. Лимонът се отива страхотно със спанака. Отличен е със студен чай. Чудесен е с морския език. Нищо в чинията ти няма преобладаващ вкус.
— Не ми трябва преобладаващ вкус. Животът ми е пълноценен. Питай когото искаш.
— Ако искаш, срещу един долар ще ти дам да си сръбнеш от мартинито ми.
— Не искам да си сръбвам от мартинито ти. От толкова отдавна сме приятели, а ти продължаваш да се опитваш.
— Приятели? Какви приятели?
Глицки отпи от чая си.
— Предполагам, че по-добри от теб и Фарел.
— Уес ще го преодолее. Какво иначе да направи?
— Не знам. Да те прати зад решетките. Да накара Гомес да те призове пред съда заради неуважение, лъжесвидетелстване или нещо друго.
Харди отпи от мартинито си.
— Джина е много сериозна жена, признавам ѝ го.
— Тя или някой, с когото работи.
— Искаш да кажеш, че имам нещо общо с показанията ѝ? Не вярваш, че казва истината?
— Моля тя — извъртя очи Глицки.
— Сериозно те питам.
Глицки побутна храната из чинията си и остави вилицата.
— Ето какво ме притеснява, при това наистина. Мислиш си, че ще оставят нещата да утихнат, но те няма да го направят. Брейди и Шър не само изглеждат като глупаци, но и ти ги обвини, че са немарливи и некадърни ченгета. Няма да го преглътнат. Да не говорим за Вай Лапиър. Така че ще открият нещо, което да докаже, че Джина лъже.
— Телефонът ѝ е бил изключен през целия следобед. Тя провери.
— Ето! За това ти говоря, за малките подробности. За самия факт, че ти знаеш, че тя е проверила. Защо го е направила? Ами телефонът на Моузис? Имат ли джипиес данните му от онзи следобед?
Харди поклати глава.
— Не си го е взел, когато е отишъл при Джина. Бил е у тях през целия ден.
— И ти вярваш? Сериозно ли?
Харди набоде хапка телешко.
— Трябва да му вярвам. Доколкото знам, това е истината.
— Много изкусно изиграха сцената, когато Джина призна, че са били заедно…
— Мисля, че тя каза, че са имали интимен контакт.
— И това. Точно тогава Сюзън става и напуска залата, а Моузис увесва покрусено глава. Сякаш беше нагласено. И да знаеш, че заседателите го забелязаха.
— Че е нагласено?
— Не. Забелязаха изблика на емоция.
— Това са естествени реакции — сви рамене Харди. — Надявам се Моузис и Сюзън да не се разделят заради това.
— Аз ще продължа да чопля историята за собствено забавление, но Шър, Брейди и Стиър ще я разнищват до последния си дъх.
— Ами, желая ти късмет. И на тях също. Как обаче можеш да оспориш истината?
— Не се отказваш, а?
Харди отпи още глътка мартини.
— Вероятно не. Не че има от какво да се отказвам. Но дори и да има, пак няма да се откажа.
Харди стоеше в кабинета си само по риза и хвърляше стрелички по мишената за дартс. Нямаше никакъв смисъл да се преструва, че може да мисли за нещо друго, камо ли да се концентрира върху него, докато не чуеше присъдата. А заседателите можеха да решат днес, утре или чак след седмица.
Целеше всички сектори от двадесет до едно и след четири хвърляния с по три стрелички беше стигнал до „единадесет“, което значеше, че беше пропуснал едва два пъти. Беше затворил вратата, а лекият прилив на адреналин от очакването го държеше съсредоточен и нащрек.
Телефонът на бюрото му, директната връзка към Филис, звънна точно когато вадеше стреличките от дъската.
— Йо — каза той, като вдигна. Филис мразеше това и точно по тази причина Харди почти не пропускаше да я подразни.
— Съпругата и дъщерите на господин Магуайър са тук и искат да ви видят.
— Идвам след секунда.
Харди си оправи възела на вратовръзката, облече си сакото и сложи стреличките на мястото им зад шкафчето от черешово дърво, което прикриваше дъската за дартс. Отвори вратата, излезе във фоайето, където го чакаха племенничките му и майка им. Прегърна ги поред и ги поведе към кабинета си да седнат и да се отпуснат. Освен Сюзън и Британи беше дошла и Ерика, по-малката сестра. Харди не я беше виждал от месеци.
Когато всички се настаниха, Харди ги попита дали искат вода, кафе, чай, вино или каквото и да е, но всички отказаха.
— Радвам се, че дойдохте — каза той и се върна зад бюрото си. — Много е хубаво, че сте се събрали и трите. Сега ни остава най-трудното — да чакаме.
— Това е нищо, Диз. Трудното беше през последните три месеца. Сега обаче ми се струва, че ще се окажем затънали в още неприятности, независимо от присъдата.