— Знаем, че си е събрал багажа и е напуснал града — каза Харди, като помисли малко.
— Но защо? Знаеш ли?
— Знам.
Харди им разказа цялата история.
— Той беше чаровно момче, Брит, но е трябвало да е по-нисък от тревата. Когато прикритието му е било провалено от онази снимка на вас двамата, е трябвало да изчезне. Ако това може да те утеши, не забравяй, че той не е бил такъв, какъвто изглеждаше. Не само на теб, но и на всички нас.
— Бих могла да му помогна, ако ми е вярвал повече.
— Някои хора, може би повечето, не могат да се променят. Наистина вярвам, че ти не можеш да ги спасиш. Така че сигурно ще е по-добра идея, ако предпочетеш да общуваш с хора, които не се нуждаят от промяна или спасение.
Сюзън се изсмя горчиво.
— Само дето през всичките години — обърна се тя към дъщерите си — сте ме виждали как приемам поведението на баща ви, който често се нуждаеше от промяна или спасение, но съм го обичала. Въпреки всичко.
— Изборът ти е бил правилен, Сюзън — каза Харди. — Момичетата ти са прекрасни. Ще преминем и през това последно препятствие и нещата ще се оправят. Просто изчакайте.
Едва беше млъкнал, когато на вратата се почука бързо и Ейми У я отвори. Беше се задъхала, а очите ѝ блестяха от вълнение.
— Току-що се обадиха от съда — каза им тя. — Заседателите са взели решение.
В три часа и двадесет и две минути следобед съдебните заседатели влязоха в залата, претъпкана от репортери, зрители и разни служители от Съдебната палата. Харди забеляза, че Уес Фарел беше седнал на задните редове. Все още изглеждаше упорит и непреклонен.
Трея също беше слязла от офиса на областния прокурор, но седеше до Ейб в местата зад защитата. Уайът Хънт беше дошъл с някои от неговите хора. Там бяха Британи, Ерика и Сюзън, както и съпругата и дъщерята на Харди, което доста го изненада. Той не знаеше, че преди час Франи беше посетила Моузис в затвора и му беше казала „да внимава и да си затваря устата“. Джина Роук не се виждаше никъде. Четиримата очевидци и майката на Джесъп седяха на втория ред точно зад масата на Стиър и Гъндърсън. Пак там, но на първия ред бяха Лапиър, Брейди, Шър и Ленърд Фаро, който беше ръководил проучването на местопрестъплението.
Харди, Ейми и Моузис седнаха на тяхната маса, а когато заседателите също заеха местата си, напрежението стана почти непоносимо. На Харди му се струваше, че се бавят. Ръцете му се потяха, а стомахът му беше станал на топка. Вратовръзката беше започнала да го стяга и я разхлаби малко. Вдигна чашата си с вода, но видя, че по нея личи, че ръцете му треперят, и я остави.
Заседателите сядаха един по един, а по лицата им не се четяха никакви емоции. Нито един не погледна Харди в очите, нито пък се обърна към масата му. До него Моузис дишаше шумно, беше пребледнял, цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му, но очите му бяха гъсто изпъстрени с червени жилки. Ейми У седеше от лявата му страна, държеше го за ръката и я разтриваше.
Най-накрая приставът се изправи.
— Отдел двадесет и четири на Върховния съд на щата Калифорния заседава. Заседанието се води от съдия Керъл Гомес. Всички да станат.
Гомес влезе през задната врата на залата с развята роба и зае мястото си.
— Моля, седнете.
Харди си помисли, че тя, Слава Богу, явно беше решена да ускори нещата и сложи длан върху ръката на Моузис.
Гомес се обърна към заседателите.
— Заседателите стигнаха ли до решение по делото „Народът на щата Калифорния срещу Моузис Магуайър“?
Говорителят им Филип Уаксмън, един от бащите на дъщери сред заседателите, се изправи.
— Да, Ваша чест, стигнахме.
— Единодушно ли е решението ви?
— Да, Ваша чест.
— Моля, предайте документа на пристава.
Приставът занесе формулярите на съдията, тя ги прегледа дали са правилно попълнени, подписани, провери датата и ги подаде на секретаря.
— Госпожо секретар, бихте ли прочела присъдата, ако обичате?
Тя започна с името на делото, името на обвиняемия и на съда. Най-накрая произнесе:
— По обвинението. Ние, съдебните заседатели в горепосочения случай, смятаме обвиняемия Моузис Магуайър за…
44
Когато Моузис реши да спре да пие първия път, често слушаше парчето „Малката скала“ на Колин Рей, в което певецът твърдеше, че не е близвал алкохол от деветнадесет дни. Не му звучеше като нещо особено приятно, особено за толкова време, и Моузис скоро разбра, че на практика е цяла вечност. Днес няма да пия. Днес няма да пия. Днес няма да пия.
Ден след ден. Завинаги. Или за деветнадесет дни, което се случи първо. В действителност не беше пил нито капка в продължение на доста повече от деветнадесет дни след ареста. В затвора не сервираха вино с храната. Но откакто го признаха за невинен и се върна зад бара, алкохолът беше на една ръка разстояние. Разликата беше да успее да му устои. Днес беше нещо като негов личен юбилей, деветнадесетият му ден обратно зад бара. Зачеркваше датите в календара и когато стигна до магическото деветнадесет, реши, че вече може да си позволи да смята, че този път ще успее.