— Мислиш, че се опитвам да те подмамя? — изненада се Стиър.
— Не бих казал, че това е извън границите на допустимото.
Стиър поклати глава със съжаление.
— Човече, понякога работата ни може да бъде доста лайняна. Дойдох, защото наистина исках да ти кажа колко съжалявам.
— Добре. Но мога ли да ти припомня, че ако ти беше постигнал своето, той сега щеше да лежи в затвора.
— Не смяташ ли, че щеше да е по-добре да лежи там, а не където лежи сега? Водих процеса, защото за това ми плащат.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че играя с каквито карти ми се паднат и съм морално задължен да се опитам да спечеля с тях.
Стиър замълча и се приведе към Харди.
— Освен това аз винаги се опитвам да подбера справедливо съдебните заседатели. Справедливо.
Отначало Харди не успя да разбере какво му казва Стиър. Справедливо, съдебни заседатели… И изведнъж прозря. Петимата бащи на дъщери. Господи, помисли Харди, той го е направил нарочно.
Стиър си пое дъх.
— Аз имам дъщеря, Диз. На дванадесет години е. Обича да играе футбол и бейзбол, да слуша музика и да танцува. Тя е светлината на живота ми. Ако някой ѝ направи нещо, съм абсолютно сигурен, че ще му изтръгна сърцето и ще го убия на мига.
Той подаде отново ръка на Харди и се сбогува:
— Както и да е, беше ми приятно да работя с теб. До следващия път.
После се обърна и се изгуби в тълпата.
45
Харди светна лампата и влезе в бившата спалня на дъщеря си в задната част на къщата. Когато Ребека отиде да учи в колеж, я бяха оставили както си беше. Напоследък Франи казваше, че мисли да я превърне в домашен офис за бизнеса си като брачен и сватбен консултант и да си спести наема, който плащаше за помещението на ул. „Балбоа“. Засега обаче стаята беше непроменена.
На една коркова дъска Бек беше накачила снимки на приятелите си, на брат си Винсънт и на братовчедките си, както и нейни фотографии като малка. Харди плъзна пръст по тях. Ето я как язди в парка „Голдън Гейт“ и как играят с Винсънт във вълните в Санта Крус. Тук пък са двете с Британи, целите оваляни в кал на някакъв речен бряг. На тази снимка пък участва в училищна пиеса и е в костюм на магарето Йори. Ето я с раница на гръб, някъде на планина с групата други момичета-скаути, а тук кара ски с майка си в Хевънли Вали. Чете пред прозореца, тук пък е с роклята за първия си бал…
Харди извади мобилния си телефон, погледна колко е часът и видя, че вече е твърде късно да ѝ звъни. Не обичаше да ѝ се меси прекадено често. Тя беше много заета, през цялото време учеше или правеше каквото там прави. Нямаше нужда да знае всичко. И без това нямаше какво толкова да говорят. Просто да я чуе, да ѝ каже, че я обича, но това можеше да почака до утре. Ако не забравеше. А, не, щеше да ѝ го каже сега, нали затова бяха измислили текстовите съобщения. „Просто си мисля за теб. 143“. Числото беше техният код за „Обичам те. Татко.“
Харди разбираше, че е това „Татко“ накрая ще бъде подложен на добродушен присмех. Разбира се, че съобщението беше от татко ѝ, нали беше пратено от неговия телефон, от кого друг да е? Въпреки това го остави така и натисна бутона за изпращане.
Стъпките на Франи отекнаха по стълбите и след малко тя застана на вратата, боса и по семпла памучна пижама.
— Нали щеше да се качваш горе след пет минути?
— Идвам.
— Да, но това беше преди петнадесет минути.
Тя го огледа въпросително и го докосна по ръката.
— Да не си плакал? Добре ли си?
— Не знам — каза той и се умълча.
— Какво има? — попита го тя.
Той не отговори веднага.
— Не мога да спра да си мисля за Моуз — рече най-накрая той. — Така пък се сещам за Британи и за Бек. Не знам аз какво бих направил.
— Да се надяваме, че никога няма да ти се налага да разбереш.
Той отново се загледа в снимките.
— Дори не знам какво ме гризе, освен че ако не бях толкова проклет умник, сега той можеше още да е жив.
— Как така?
— Тя нямаше да се добере до него, ако той беше в затвора.
— Е, да… Така е, но той не искаше да лежи в затвора. Никой не те обвинява, Дизмъс. Ти го измъкна, а той желаеше точно това.
Харди стоеше замислен и дъвчеше устната си.
— Както и да е — продължи Франи, — доколкото разбрах, Джина е била умникът.
— Не съвсем — поколеба се Харди.
— Твоя ли беше идеята?
— Когато го казах, не беше дори идея. Но аз го казах първи.
— И тя я е подела?
— Точно така. При това бих казал, че се справи блестящо. Но не спирам да се питам… Искам да кажа, че това е лъжесвидетелстване, при това от огромен мащаб, няма какво да увъртаме. Измама е. Или и двете, ти си избери. А това малко разваля представата ми за мен самия като за човек, който се опитва да върши правилните неща.