— През повечето време вършиш точно тях.
Харди сви рамене.
— „Повечето време“ не решава въпроса, нали? Всеки може да вземе правилните решения, когато са лесни. А това не беше такова и аз не го взех. Моузис щеше да издаде мен, Ейб и Джина, а моето фатално сладкодумие някак убеди Джина, че не можем да позволим това да се случи, независимо какво трябва да направим. Моузис се измъкна, защото аз я убедих, и го убиха пак заради това, че го измъкнах. Нали разбираш защо изпитвам усещане за вина? А сега пък открих, че той така или иначе е щял да се отърве…
— И как така?
Харди замълча отново.
— Стиър е наредил списъка със съдебните заседатели — каза той накрая. — Допуснал е петима бащи на дъщери. Не е трябвало да правя нищо, само да играя по правилата и пак щях да спечеля или поне нямаше да загубя. Но не го направих и сега Моузис е мъртъв. Окей, не казвам, че вината е моя, просто свърших каквото трябваше. Няма как да контролирам всичко. Но аз някак си съм замесен в смъртта му, Франи, и трябва да се науча да живея с това.
— Ти сам го каза току-що. Той е щял да се измъкне така или иначе и отново е щял да бъде убит. Не си го направил ти. Това е истината. Сърцето ми се къса, Диз, наистина. Съсипана съм. Обичах го, но той си беше такъв. Нали ти все казваш, че характерът е съдба?
— Казал го е Андре Малро, не аз, но понякога обичам да го цитирам.
— И?
— Да — кимна Харди, — излиза, че е бил прав.
Епилог
Настаниха Британи в наскоро обновения хотел „Бел Еър“. Всичко ѝ се струваше нереално, но се беше случило напълно законно и по правилата.
Дениъл беше съвършен джентълмен, на тридесет и две години, женен, с две деца. Беше пристигнал в Сан Франциско, за да се срещне с майка ѝ и да се увери лично, че всички са доволни от условията, които предлага. Филмовата продукция беше сериозна, една телевизионна компания беше закупила епизодите за първия сезон и искаше ролята на Офелия, фаталната жена, да бъде изиграна от непозната актриса. Дениъл се беше сетил за снимките в таблоидите от дните на процеса и я беше издирил.
Британи и майка ѝ смятаха, че ролята ѝ е добра, интелигентно написана и с драматичен сюжет. Вчера Дениъл беше дошъл отново, за да я придружи в полета до Лос Анджелис, и се качи с нея в лимузината до хотела, а той се оказа прекрасен и спокоен като в мечтите ѝ. Гледката на лебедите в езерото почти я разплака. Наистина ли беше тук? Това наистина ли ѝ се е случваше?
Беше девет сутринта. Краят на септември ги глезеше с чудесно време, въздухът беше мек и ароматен, а двамата закусваха във вътрешното дворче под звуците на арфа на живо.
Дениъл дискретно посочи към една маса встрани. Британи погледна и видя Франсис Макдорманд. Беше се зачела в нещо, което приличаше на сценарий, и си учеше репликите. Британи осъзна, че тук ще се срещне със сериозна конкуренция и с истински професионални актьори с години опит зад гърба си и с безброй филмови превъплъщения. Внезапно се почувства ужасно несигурна.
Тя попи устни със салфетката и я остави обратно в скута си.
— Дениъл, знаеш ли… — Британи се поколеба, поклати глава и опита отново. — Няма да искаш да го чуеш, но…
— Обзалагам се, че ще искам. Пробвай.
Тя огледа дворчето, за да запомни обстановката.
— Толкова съм ви благодарна за възможностите, които ми предоставяте, но не съм сигурна, че ще се справя.
Дениъл склони глава настрани, а изражението му беше едновременно съчувствено и развеселено.
— Разбира се, че можеш. Погледни се. Мястото ти е тук.
— Не е. Тази сутрин се видях в огледалото и… — тя прокара пръсти през косата си. — Искам да кажа…
— Косата ти?
Тя кимна.
— Нямам коса — кимна тя.
Той продължи да се усмихва търпеливо.
— Дали забеляза, че когато влязохме тук, всички разговори замлъкнаха? Нека ти подскажа — не е заради мен.
— Защото ти не изглеждаш като чудовище.
— Вероятно имаш предвид чудовищно красива. Всъщност си красива до съвършенство.
Дениъл се приведе към нея.
— Дай ми ръката си. Наистина ли не съзнаваш колко прекрасно е лицето ти? Иска ми се да съм скулптор, за да го увековеча и да е винаги с мен.
— Сега вече говориш глупости.
— Ни най-малко. Няма такова нещо. Ако искаш да чуеш мнението ми, смятам, че след шест месеца половината от младите жени в Америка ще са с къси прически, и то заради теб. Прическата на Офелия.