Тя сведе очи и усети как той леко стисна ръката ѝ. Отвърна му почти несъзнателно.
— Има и още нещо — каза той.
— Не — поклати глава тя. — Стига.
— Не мога да се спра — продължи Дениъл. — Излъчваш уязвимост, наранена невинност. Всеки мъж в Америка ще иска да те защити, да е до теб, да е част от магията, която създаваш, без дори да се опитваш.
— Смущаваш ме. Наистина.
— Не го правя нарочно. Казвам ти истината, която ти явно не виждаш. Ще спра, но при едно условие.
— Какво е?
— Усмихни ми се истински.
Той се вгледа в очите ѝ, като я държеше за ръката, а изражението му постепенно от почти ядосано стана заговорническо, игриво, интимно и отново игриво. Тя продължи да се мръщи, но този непринуден чар я обезоръжи и накрая лицето ѝ разцъфна в поразителна усмивка, придружена от красивия ѝ гъделичкащ смях.
— Ето — каза той. — Ти си просто прекрасна.
Дениъл помълча и стана сериозен.
— Дяволски красива си.
Той поднесе ръката ѝ към устните си и я целуна.
— Ти ще станеш звезда, Британи, при това голяма. Не бива да се притесняваш за нищо. Всичко ще бъде чудесно. А ако нещо започне да се обърква, аз ще съм до теб и ще те пазя. Ще бдя над всяка твоя крачка.
Британи някак си долови стаена заплаха, нещо недоизказано и това помрачи усмивката ѝ.
Но пък в крайна сметка бяха в хотел „Бел Еър“. Денят беше страхотен, а Дениъл беше силен и привлекателен. Британи щеше да има успешна кариера и да бъде щастлива.
Звуците от арфата галеха малкото дворче, а скритите нотки, които беше доловила, изчезнаха в нежната музика.
Усмивката ѝ се смекчи. Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна опрощаващо.
— Добре — каза тя, — ще ти се доверя.