Това значеше „мърдай и престани да се размотаваш, където не ти е мястото, и да ни цапаш свещения коридор“.
Харди се постара в гласа му да не се усещат нотки на извинение, тъй имаше пълното право да бъде тук, а ако на Стиър не му харесваше, това си беше негов проблем. Той посочи и каза:
— Отивам.
— Приятно ми беше да ви видя — хвърли му ледена усмивка Стиър.
Когато Харди застана пред бюрото на Трея в преддверието на кабинета на Фарел, тя вдигна очи от клавиатурата и грейна в искрена усмивка.
— Диз!
Трея избута стола си и заобиколи, за да го прегърне набързо. Задържа го на една ръка разстояние и го запита дали е добре.
— Страхотно, като не броим, че току-що се натъкнах на Пол Стиър. Мисля, че прие последния ни общ процес малко лично.
— Как може да си мисли, че това някак ще помогне? — цъкна със зъби Трея.
— Обзалагам се, че така се мотивира. Но все пак…
— Не му викат Големия грозник просто ей така, Диз. Не го оставяй да ти влияе.
— Не, разбира се, че не. Въобще не ми пука. Аз съм адвокат, в мен не оцеляват никакви емоции.
Харди посочи с глава към вратата на Фарел.
— Негово Височество вътре ли е?
— Току-що го събудих и му казах, че си тук — отвърна с приглушен глас тя.
— Прекрасно.
— Каза да те въведа веднага.
— Наистина?
— Това бяха точните му думи.
— Вече се чувствам по-добре.
Харди се спря на вратата и се обърна.
— Ако въобще направим крайно невероятното предположение, че имам някакви чувства.
След почти две години на официалния си пост Уес Фарел беше натрупал достатъчно мебели, за да положи печата на личността си върху кабинета. Той например никога не беше вярвал в нуждата от бюро, тъй като смяташе, че то създава ненужна бариера между хората. Вместо това Фарел беше сложил две дървени маси в края на кабинета. Върху масата откъм прозорците към ул. „Брайънт“ бяха компютърът, принтерът с факса, стационарният телефон и няколко високи купчини папки. На масата до задната стена беше сложен огромният телевизор с плосък екран, а пред нея като в театър бяха наредени десетина сгъваеми стола. Спортната тема също беше широко застъпена. В средата на кабинета имаше джага, на рафтовете с книги беше окачен малък баскетболен кош, а шахматната дъска беше на малка масичка до вратата, точно под мишената за дартс, която пък беше подарък от Харди. Фарел беше превърнал плота под лавиците в добре зареден и напълно незаконен мокър бар (пиенето беше забранено в цялата сграда на Съдебната палата), зареден с твърд алкохол, вино, бира и завършен с минихладилник, мивка, котлон, модерна еспресо машина и различни чайове. Няколко седмици след началото на мандата му Трея го убеди да сложи истински столове, диван и масичка за кафе, за да обособи два отделни къта — един в хром и един в кожа, в случай че гостите поискат да седнат.
Когато Харди влезе, Фарел си бършеше лицето над мивката. Той носеше кафяви панталони, износени и сякаш протрити кожени обувки и беше без сако и вратовръзка. Горните копчета на бялата му риза бяха разкопчани и тениската се виждаше, което Харди прие като намек.
— Моля, тържествен барабанен бой за днешното тайно съобщение — каза той вместо поздрав.
Фарел се поколеба само за миг, преди да остави хавлията и да кимне в знак на съгласие. Разкопча още две копчета и се разгърди. На тениската под ризата пишеше „Смит и Уесън — първият шутър“.
Харди беше отдавнашен фен на фетиша на Уес към тениски и кимна одобрително.
— Какво ли ще стане, когато ти свършат тениските?
— Няма начин — поклати глава Фарел. — Пазарът на тениски с надписи е бездънен. Легионите фенове ми дават по шест или осем всеки ден. Даже и утре това да спре, пак съм запасен, докато стана на седемдесет и пет години.
Той започна да закопчава ризата си.
— Как си? Как са нещата в стария офис?
— Добре и добре. Филис ти праща обичта си.
— А, Филис. Има неща, които никога не сме си представяли, че ще ни липсват.
— Филис ти липсва?
— Всъщност не, не точно. По-скоро говорех за онези безгрижни дни от близкото минало, когато Филис беше най-лошото нещо, което можеше да ни се случи. Тук на всеки четвърт час идват хора, пред които Филис е като Майка Тереза.
— И си подремваш, за да ги избягваш?
— Ей — Фарел вдигна предупредително пръст. — Заслужавам малко почивка, когато съм станал в четири и петнадесет, както направих днес. И, повярвай ми, дори и с дрямката вече съм си изпълнил квотата задници за деня.
— Да не би това случайно да има нещо общо с акцията в бара снощи?