В края на 80-те години бащата на Ло рефинансира заема си и получи над три милиона долара в брой срещу сградите. Инвестира в четири нови блока, които се напълниха с по-скорошни корейски имигранти. Вярно, наемателите бяха приток на капитал, но някои от семействата, особено от първите сгради, вече бяха трето или четвърто поколение. Мнозина от тях плащаха по-малко от хиляда долара на месец, а в същото време една стая в частен дом или в големите блокове с обща собственост наоколо често струваше от две до четири хиляди долара.
Но законите бяха недвусмислени — докато наемателят заемаше жилището, увеличението на наема беше максимум един процент годишно.
През 2008 г. Джон Ло се озова без достатъчно приходи на пари в брой. Рецесията и пукването на балона на пазара с недвижимо имущество заличиха две трети от стойността на имотите в центъра. В същото време някои от по-немарливите, по-затруднените или просто по-бедните наематели спряха да плащат и без това безумно ниския наем. На теория Ло можеше да изгони тези семейства, но процедурата се проточваше, беше много скъпа, а понякога съдиите в Сан Франциско отказваха заповед за освобождаване на жилището. Когато Ло получеше такава заповед, трябваше да убеди шерифа да я приложи, а това водеше до нови и нови пречки. Междувременно той плащаше рефинансирания кредит от баща му, а месечните приходи от наемите не покриваха разходите му.
Трябваше да намери по-добър начин.
Отговорът дойде от адвоката му Лайъм Гудмън. Той му обясни, макар че в интерес на истината Джон Ло беше бегло запознат с процедурата, че блоковете с апартаментите трябва да бъдат пререгистрирани, но не като жилищна площ, а като салони за масаж. Те пък ще бъдат напълнени с нови имигрантки от Корея, подлъгани да отидат в САЩ с обещания за големи заплати и почтена, стабилна работа като сервитьорки, модели или камериерки. Всъщност младите жени често пъти пристигаха задлъжнели с хиляди долари на посредниците, уредили пътуването, документите и установяването в Америка.
За да си платят дълговете, посредниците, които реално бяха техни господари, макар и да не се наричаха така, ги принуждаваха да работят в салоните за масаж като сексробини. Обикновено работеха по шест дни в седмицата и обслужваха до десет-дванадесет мъже на ден. Печелеха за господарите си по петдесет долара на сеанс и отчитаха половината от бакшишите (от сто до четиристотин долара в зависимост от услугата).
Останалото отиваше за тяхната свобода, която обаче можеше да се окаже непостижима, а често ставаше точно така.
За момичетата това беше лошо, но за Джон Ло означаваше страхотен бизнес, който разреши всичките му парични проблеми. Атмосферата в града беше супер снизходителна и сексуалните простъпки минаваха между капките. Властите, общо взето, не обръщаха внимание на тези така наречени „престъпления без жертви“. Освен това през 2004 г. юрисдикцията над масажните салони се прехвърли от полицейското управление към градския Отдел по общественото здраве, чиито правомощия да проверяват доколко чисти са тези бизнес обекти, не налагаха и задължително докладване на полицията за признаци на заподозряна или вероятна проституция. Един използван презерватив може и да беше нарушение на здравните разпоредби, но нямаше за какво да звънят на Нравствения отдел. А и никой не обръщаше внимание на секса в салоните за масаж, освен ако полицията не видеше как парите преминават от ръка в ръка.
Накратко — бяха добри времена да си собственик на няколко салона за масаж в Сан Франциско и за Джон Ло не беше никакъв проблем да се отблагодари на Лайъм Гудмън за правните съвети, помощта при пререгистрирането и за преобръщането на финансовия му живот с дарение за кампанията му за член на Градския съвет или като подкани познати бизнесмени от „Тендърлойн“ и „Чайнатаун“ също да подкрепят кампанията.
Приблизителната причина за акцията срещу собствениците на барове и сервирането на алкохол на непълнолетни се коренеше в третичната проява на верижен ефект, започнал преди два месеца, когато федералните направиха неочаквана чистка на салоните за масаж в града. Бяха арестувани около сто масажистки, повечето корейки. Кметът Лилънд Крофърд беше силно смутен и шокиран, шокиран да разбере, че в тези места има доста секс, и нареди да се състави отряд от инспектори от здравната служба и от полицията, който да засили наблюдението и прилагането на градските закони срещу проституцията.
Второто събитие отпреди едва месец получи широка публичност. Крофърд, придружен от хора от новосформирания отряд и свита репортери, чакаше в безименната уличка, водеща към салона за масажи „Златна мечта“, собственост на Джон Ло и лицензиран от Отдела по общественото здраве, докато един цивилен полицай от азиатски произход натисна звънеца. Когато металната външна врата се отвори, полицаят лепна езичето с парче тиксо, така че групата на кмета да може да влезе тъкмо навреме, за да спипа един мъж посред сексуален акт във фоайето на сградата.