Гудмън набързо пусна кратка усмивка, а след това си придаде загрижено изражение.
— Джон — каза той. — За какво мислиш?
— Може би е по-добре да влезем вътре — предложи Ло.
В офиса имаше две малки предни помещения, където работеха чиновниците, макар че сега беше петък вечер и нямаше никого. Кабинетът на Гудмън беше зад тях. Прозорците гледаха към авеню „Ван Нес“ и откриваха панорама към сградата на операта. Обзавеждането беше традиционно, но и пищно — столове с червена кожена тапицерия, махагоново бюро, сервизни масички, персийски килим, а стените бяха покрити с шкафове за папки и лавици.
Ло пристъпи до прозореца с ръце зад гърба. Той беше нисък и набит, носеше шит по поръчка син костюм и, изглежда, събираше мислите си. Раменете му се повдигаха и отпускаха, докато накрая Ло се обърна към Гудмън.
— Както ти каза, наистина мисля за нещо.
— Радвам се да го чуя — кимна Гудмън. — Мисля, че нещата отвън минаха доста добре, но ако има нещо важно, което не съм споменал…
— Не е за това — спря го Ло с вдигната ръка. — Пресконференцията мина чудесно. Цялата стратегия с алкохола е добра. Става дума за един от твоите хора.
— Моите хора? Някой от избирателите?
— Не. Един от младите, които работят тук, в офиса ти. От стажантите.
Това беше изненада за Гудмън и той не успя да я прикрие.
— Какво за тях?
— Колко са?
— Всеки ден е различно. Има на платен и на неплатен стаж, на непълен и на пълен ден, но средно са шестима. Винаги има поне трима плюс секретарката ми. Защо?
— Всички ли са мъже?
— Има едно момиче. И секретарката ми Даян, както и една жена от Бъркли, но тя е назначена временно.
— Добре, значи четирима мъже. Един от тях…
Ло се спря и си пое дъх.
— Един от тях посещава моите салони и не си плаща за услугите. Нещо по-лошо — когато момичетата се оплакват, той ги заплашва. Ударил е едно от тях.
— Кой от стажантите ми?
— Не знам. Сигурно ще се изсмееш, но и момичетата не могат да кажат, на тях клиентите им изглеждат еднакви. Истината е, че се страхуват. Не искат да се забъркват в неприятности и да се озоват между чука и наковалнята. Така че когато ги питам, казват, че не знаят. Едната казва, че го е чула от друга. Когато питам другата, тя се измъква, че била чула за такова нещо, но на нея не ѝ се било случвало.
— Как тогава знаеш, че е някой от моя офис.
— Знам — сви рамене Ло. — Разбери, Лайъм, не за това съм тук. Не те питам, казвам ти, че е някой от твоя офис и не мога да оставя случая така. Работата ми е да не допускам подобни неща. Това трябва да спре. Не искам момичетата ми да бъдат тормозени по такъв начин. Те вършат услуга, за която им се плаща. Дават ми моя дял и всички са щастливи. Ако не можеш да откриеш начин да го спреш и проблемът остане, тогава решението ще падне върху мен. Но аз бих предпочел ти да се справиш със ситуацията, преди тя да е довела до влошаване на отношенията ни.
Гудмън схвана намека. Той отстъпи крачка назад и приседна върху ъгъла на бюрото.
— Наистина не съм сигурен дали да вярвам на тази история, Джон. Разбира се — вдигна ръка той, — на теб ти вярвам. Това си чул от момичетата, това ми казваш. Както и трябва да бъде. Но всеки може да каже, че работи за мен и да се опита да ги притиска.
Ло кимна.
— Моля те, не подценявай колко сериозен е проблемът. Съжалявам, че се налага да говорим за това, и то точно днес, когато чистката в баровете мина толкова добре и трябва да си щастлив. Но аз току-що разбрах за това и не мога да оставя момичетата, без да ги защитя.
— Не. Разбира се, че не. Ако наистина е бил един от моите хора, ще разбера кой е и ще го уволня незабавно, обещавам ти.
— Това би било добре — каза Ло. — Поне да го уволниш.
Тони Солая се прибра у дома си в едностайния апартамент на третия етаж в сградата на ул. „Елис“, близо до кръстовището с ул. „Мейсън“. Мястото беше току до опасния и известния с лошата си слава район „Тендърлойн“. Той си взе душ, поспа четири часа на падащото легло и се събуди гладен и притеснен.
Апартаментът беше наистина малък. Помещението беше широко два метра и половина и дълго три метра и седемдесет. Мивката в ъгъла заемаше стената до хладилника, така че леглото едва се побираше, когато го спуснеше. В шкафчетата над плота бяха чашите, чиниите и купичките. Не ги беше купувал, намери ги там, когато се нанесе. В другите два шкафа имаше различни консерви, кафе и пакети с полуготово фиде и спагети. Стените и плотовете бяха в бледожълто, напръскани тук-там с кафяво за акцент. Под прозорците беше разположен провиснал диван в предимно черен цвят и дамаска от неразпознаваема тъкан. От едната страна беше притиснат от надраскана масичка и лампа с гола крушка, а от другата стоеше единственият стол в помещението. Нямаше телевизор. Мъничък гардероб и баня с тоалетна завършваха разпределението.