Ребека се оттласна от плота.
— Чичо Ейб се опасява, че това може да излезе наяве?
— Мисля, че е така.
— И ако избягва татко и чичо Моузис…
— Точно — потвърди Франи.
— Но те са приятели от цял живот, защо точно сега?
— Не смятам, че причината е само една, Бек. Подозирам, че чичо ти Ейб просто е решил, че приятелството е рисковано. Дори и след цялата им история. Той отново има малки деца. Може би Ейб си мисли, че в крайна сметка адвокатите и ченгетата не бива да бъдат приятели. Това е някак странно и грешно. По-добре да не поддържат връзка и тогава няма да има причина да говорят за случилото се.
— Но нали днес ще дойдат?
Франи кимна тежко в знак, че се надява.
— Ако нещо пак не изскочи.
Някъде вътре в себе си Дизмъс Харди знаеше, че вече е минавал по този път. Преди време той го отведе неумолимо до трагедията на престрелката на кей 70 и до последствията от нея. Не знаеше защо отзвукът от онзи отдавнашен ден отеква в живота му и днес. Това го караше да се чувства дискомфортно, макар и да не знаеше как точно.
Юридическата му практика губеше инерция, партньорите му се насочваха към други сфери, децата му бяха напуснали къщата, Франи се занимаваше със собствената си работа, а най-добрият му приятел най-често не откликваше на поканите и предложенията му. Всекидневието на Харди не беше карнавал от вълнуващи преживявания. Той продължаваше да върви упорито напред, но без особени изненади или удовлетворение.
Не мислеше за това осъзнато. Беше свикнал с факта, че животът беше такъв, освен ако не те сполети нещо различно. Беше преминал през нещо като криза, когато децата бяха по-малки — дразнеше се на отговорностите, реагираше срещу скуката, но в настоящия момент това чувство не му причиняваше екзистенциално страдание. Беше надраснал нещата. Живееше с простата спокойна увереност, че големите събития в живота му бяха останали назад.
Не беше кой знае какво. Беше отегчен, а не депресиран.
Но ето че неочаквано започваше да създава ново приятелство. Същото се беше случило преди с един тип на име Джон Холидей, а приятелството им се беше оказало пълна катастрофа. Затова този път му беше познат и осеян с предупредителни знаци. Харди знаеше, че няма да им обърне внимание, тъй като се блазнеше от идеята, че в живота му все още нещо го очаква, а и в крайна сметка беше твърде кратък.
Холидей беше много по-млад, фармацевт и негов клиент. Станаха приятели за изненадващо кратко време. Холидей беше от Тенеси, говореше мързеливо, провлачено, не си даваше много зор, а отношението му към авторитетите беше на границата на патологичното незачитане.
Излизането с него беше забавно, но понякога и опасно, особено за женен мъж и служител на съда като Дизмъс. Холидей нямаше мярка в пиенето и купоните и окуражаваше Харди да прави същото. Нямаше и работно време, тъй като му бяха отнели разрешителното за фармацевт и се занимаваше с барове. Нямаше жена, която да може да му устои — дори Джина, Франи и шестнадесетгодишната тогава Ребека бяха паднали под властта на дяволския му чар.
Сега Харди отново имаше клиент, който се превръщаше в нещо като приятел след едва три или четири кратки срещи. Тони Солая беше дори по-млад от Холидей, вероятно също толкова небрежен, но и също толкова чаровен. А докато чакаше нещо по-добро, работеше зад бара. Бруклинският му акцент беше на светлинни години от провлачения говор на Холидей, но и някак си го разграничаваше. Той идваше от друго място, носеше аурата и завършеността на човек, занимавал се с много по-сериозни работи, преди да стане миксолог. Тони, както и Холидей, беше словоохотлив, с убийствено чувство за хумор и самоирония. Тепърва щеше да стане ясно дали под лустрото се криеше заплаха, но човекът беше като навита пружинка и енергията му загатваше, че нещо подобно би могло да се случи.
Харди беше ходил да плува, беше видял Тони и го беше поканил на неделната вечеря. Надяваше се Франи да няма нищо против да сервира за още един. Той се прибра, влезе в кухнята и посегна да прегърне съпругата си, но тя се изплъзна. Бек беше в старата си стая и се опитваше да си открадне още час за учене.
— Дизмъс — започна Франи с нисък и овладян глас, като очевидно не беше доволна, — кажи ми, че не се опитваш да сватосаш дъщеря ни.
— Не се опитвам да сватосам дъщеря ни.
— Наистина?
— Нали това казах.
— Да, но аз те попитах първа.
— Така е. Наистина не се опитвам. А сега сякаш съм обвинен, че не съм се опитал. Май не е честно.
— Ако нямаш нищо против, изобщо не съм в настроение да си разменяме реплики. Окей? Защото не смятам, че това е добра идея. Нищо не знаем за него.