— Какво наистина не бихте искали? — запита Трея на влизане в кухнята.
— Да сме сексроби — отвърна Глицки.
Трея се спря насред крачка, изпуфтя театрално, а в очите ѝ блестяха топлина и чувство за хумор.
— Ти да видиш — усмихна се тя на мъжа си.
Вече бяха почти готови да си ходят и Глицки държеше на ръце спящия си петгодишен син Закари, който беше обхванал баща си с ръце и крака. Преди три години една бавно движеща се кола беше съборила Закари от триколката му на улицата точно пред дома им и за няколко месеца детето беше в критично състояние с контузия на мозъка. Оттогава носеше каска, в случай че падне отново. Когато Глицки го държеше на височината на рамото си или по-високо, както беше сега, воденето на разговор изискваше известна ловкост.
— Значи това е Тони? Той как точно се вписва в картинката? С Бек ли е?
— Не. Клиент е. Днес нямаше какво да прави и го поканих.
— Предполагам, че е барман.
— По-скоро беше. Не знаем дали „Горящия Рим“ ще отвори отново. Междувременно ще вземе няколко смени в „Детелината“.
— Отдавна ли го познаваш?
— Не.
— Но отпреди акцията?
Харди сви рамене.
— Той ходи в клуб „Делфин“.
Глицки помълча.
— Знаеш ли с какво се е занимавал, преди да стане барман?
— Не. Защо?
— Просто питам. Изглеждаше ми изненадващо добре запознат със ситуацията около Джон Ло. Звучеше ми като ченге.
— Не знам за такова нещо. Но е умен. Знаеше кой е свети Дисмас, преди да му кажа.
— Да, това е сериозна проверка на характера.
— За характера ли му се притесняваш?
— Не знам — каза Глицки. — Не мога да кажа, че нещо ме притеснява. Просто понякога се чудя. Може би ще го попиташ.
— Какво?
— Откъде идва. Какво е правил преди.
— И как да го направя?
— Както искаш. Като внимателно убеждаване. Като обикновено любопитство. Противно навиране в личния живот. Каквото и да е.
Харди помълча.
— Някога чудил ли си се защо нямаш много приятели?
— Защото искам да арестувам всички?
— Точно затова говоря.
— Ей, не се притеснявай — каза Глицки. — Знам, че не е така.
— Не искаш да арестуваш всички?
— Не, не се притеснявам за това.
8
Когато Рик Джесъп се появи в офиса след десет часа сутринта в понеделник, завари напрегната атмосфера.
Имаше махмурлук, а това не помагаше особено.
Петък вечер започна толкова обещаващо, но се превърна в ужасен уикенд. Британи Магуайър си тръгна и не си вдигаше телефона, докато накрая се отказа да звъни. После започна да пие.
След като махмурлукът му минеше, щеше да отиде до кафенето „При Пит“ и да се опита да продължат откъдето бяха стигнали, или да започнат наново. Нещо такова.
Знаеше, че ще си я върне. Бяха прекарали заедно само една нощ и една сутрин, но без никакво съмнение тя беше най-добрата жена, с която е бил — имаше най-красивото лице, най-хубавото тяло и беше най-добра в секса. След като я беше имал веднъж, нямаше да я остави да си тръгне. Това нямаше как да стане, освен ако решението не беше негово.
Не можеше да се каже, че той е просто никой. Няма как да станеш шеф на екипа на градски съветник на тази възраст, ако не си няколко класи над останалите. Освен това следващата му позиция щеше да бъде шеф на екипа на кмета, когато Гудмън заемеше поста. Накрая щеше и сам да влезе в политиката, но всъщност вече го беше постигнал.
И можеше да направи така, че Британи да го види. Тя просто не разбираше. Не беше показал достатъчно ясно кой е и какво може да направи. Колко е важен. Нямаше да остави някакво момиче от кафене да го отхвърля.
Точно сега обаче главата го болеше жестоко. Хората от екипа седяха, мотаеха се или се свиваха в малката конферентна зала, никой не се шегуваше, но и никой не работеше.
Обикновено приветливата Даяна го посрещна с каменно лице и изправена стойка, като вдигна пръст, което означаваше да подмине вратата на кабинета си и да продължи напред към приемната. Той още не беше стигнал до бюрото ѝ, когато тя го изгледа предупредително и каза:
— Иска да те види веднага щом дойдеш.
— Какво е станало?
— Той ще ти каже.
Рик си пое дъх, взе разстоянието до вратата на шефа си с две крачки, почука, завъртя дръжката и влезе. Гудмън седеше с лакти на бюрото, а опънатите му пръсти опираха в устните.
— Мисля, че работното време в този офис е от девет до пет.
— Да, сър. Не можах да изляза навреме. Кухненската мелачка за отпадъци се развали и стана пълна бъркотия. Трябваше да се обадя.