— Ако наистина искаш да говориш за това, ако искаш да намериш къде да излееш душата си, винаги може да дойдеш при мен.
— Джина — започна Харди с предупредителен тон, — не смятам, че…
— Не — пресече тя възражението му. — Моузис има право. Не бива да държим това в себе си завинаги. Стотици пъти съм искала да говоря за него. Трябва да е същото е всички ни. После излиза нещо като колонката на Маренас и напрежението се натрупва. Не виждам нищо лошо да сме като изпускателни клапани един за друг.
Харди поклати глава с несъгласие.
— И след това свикваме, че това е нещо, за което говорим. Не искам това да се случва дори тук, в нашето уединено малко сепаре.
— Добре, Диз, недей. Разрешавам. Ти действай както искаш, което така или иначе ще направиш. Това, което казвам, е, че ако Моузис иска, аз съм насреща. За това.
Магуайър кимна с мрачно изражение, сложи длан върху ръката на Джина и кимна.
— И аз това казвам.
Харди изгледа първо единия, а след това и другия.
— Ще ми се Ейб да беше останал. Неговото отношение е правилно. Той щеше да ме подкрепи.
— Така само щяхме да сме наравно — усмихна се толерантно Джина.
Глицки живееше в двуетажна къща точно до ул. „Лейк“ в парцел, който стигаше до залесената южна граница на „Президио“. Малко след полунощ единствената светлина в дневната му идваше от уличните лампи и навлизаше през френския прозорец.
Той седеше по халат за баня във фотьойла си, а ръцете му лежаха стиснати в скута. Подсъзнателно долавяше звуците на къщата — включването и изключването на парното, как едно от децата се обръща насън в стаята си някъде зад него, проскърцването на дървото, когато земята помръднеше с милиметър по една от разломните линии в града.
Приглушеното шумолене на плат изпревари равномерните стъпки и очите му се обърнаха към коридора към спалнята. В него се очерта силуетът на Трея.
— Ще си лягаш ли пак?
— Не исках да те държа будна.
— Не се получи особено.
— Много ли шум вдигах?
— Като просто си седиш тук?
— Не знам, може да съм въздишал или нещо такова.
— Не. Но не затова не мога да спя. Почувствах, че те няма.
Тя приседна на дивана срещу него.
— Искаш ли да поговорим?
Той повдигна ръка от фотьойла и я остави да падне обратно.
— Има причина, по която ние четиримата не сме се събирали на едно място от шест години. Знаеш, че не си измислям.
— Не. Разбира се. Никога не съм смятала, че си измисляш. И сама си спомням всичко доста добре.
— Имам предвид, че аз съм ченге, Трея. Не се забърквам в престрелки с други ченгета, дори и с такива под наем като специалните патрули. А Джърсън е мъртъв. Шефът на „Убийства“. Ние го убихме. Ние убихме всички.
— Те също убиваха хора. Не забравяй Дейвид Фриймън.
— Не го забравям. И за минута не го забравям. Не съм казвал, че не го заслужаваха. Всичките го заслужаваха. А ако Диз, Джина и Моузис бяха дошли дори две минути по-късно, аз щях да го отнеса. Наистина. Добре, нямахме избор, но това не променя факта.
Глицки въздъхна.
— Не знам какво са си мислели с купона при „Сам“. За Магуайър ми е ясно, сам виждам. Той си е непредвидим. Но Диз и Джина? Те са адвокати. Би трябвало да знаят.
— Може би просто искат да оставят всичко зад гърба си. Смятат, че това вече не е проблем.
— Не може да мислят така — издиша притеснено Глицки. — Те знаят. Няма оправдание за убийство, а това бяха убийства.
— Това бяха убийства при смекчаващи вината обстоятелства, Ейб, не просто убийства.
— Няма голямо значение. Не останахме на място, че да ни организират хубав и честен процес.
— Те бяха…
— Не можем да признаем, Трея — гласът на Глицки стана рязък. — Нищо не можем да признаем. Това не се е случвало. Как не виждат?
Той стисна главата си с ръце.
— Господи. Мозъкът ми направо ще избухне.
Тя отиде до него и седна на страничната облегалка на фотьойла.
— Поеми си дъх. Всичко е наред.
Той се облегна на нея.
— Как може да знаят дали в сепаретата в „Сам“ няма бръмбари?
— Или пък микрофони в писията — допълни Трея.
— Смешно ти е, но не е невъзможно.
— Трябва да признаеш, че е доста невероятно. Наистина смятам, че са искали да оставят всичко зад себе си. Познаваш Диз. Той обича да организира събития, да отбелязва.
— Това нещо не бива да е такова. Той трябва да го отнесе със себе си в гроба. А Магуайър…
— Какво за него?
— Не дай боже, да започне да пие отново.
Тя придърпа главата му до своята.