— Говориш така, защото си изтощен. Защо просто не се обадиш утре на Диз и не поговорите?
— Не по телефона.
— Не. И през ум да не ти минава даже. Мисли за бръмбарите. Срещнете се по средата на „Криси Фийлд“.
— Ти се бъзикаш с мен.
— Само малко. Връщай се да си лягаме.
Моузис Магуайър седеше на ламинираната маса в кухнята на апартамента си и отпиваше бавно вода от половинлитрова стъклена халба на „Гинес“. На вечерята в „Сам“ беше пил сок от червени боровинки и газирана вода, а след това и кафе. Харди и Джина приключиха с лешников ликьор „Франджелико“ за добър сън, а той си поръча чиста вода. Той и Сюзан не държаха никакъв алкохол в апартамента освен вино, но Моузис не беше особен почитател на виното и това обикновено не беше проблем.
Но мисълта все пак му минаваше през главата.
Той обаче знаеше пред каква опасност е изправен, ако някога се поддадеше на постоянното желание и си налееше истинско питие. Знаеше как му действа — ставаше общителен, приятелски настроен и бъбрив. От устата му се лееха думи, които не биваше да се чуват. Преди шест години на два пъти едва се беше спрял да не спомене за престрелката. Два пъти беше твърде много. Бяха заложени твърде много други животи, на приятели и на семейството му. Не можеше да рискува повече и затова спря да пие и се свърза с „Анонимните алкохолици“.
Проклети тайни, мислеше си той. Ако не криеше тайни и особено тази, можеше да си пие и сега. Честно казано, през повечето време той можеше да се справи с желанието. Но след статията в „Куриер“ не можеше да се отърси от нервността си въпреки усилията на Диз и Джина. Искаше да пийне, по дяволите, имаше нужда от питие, за да успокои нервите си. Сюзън беше заспала. В къщата нямаше никой, пред когото да раздрънка тайните си. Беше напълно безопасно.
Моузис погледна часовника си. Ако успееше да оцелее, без да пие, още четири часа, щеше да успее за срещата в шест часа сутринта. От друга страна, половин малка чаша вино нямаше да му навреди. Нали?
Той отмести стола си от масата и чу как в предната врата се превърта ключ, а някой прошепва:
— Хей? Има ли някой буден?
Беше двадесет и три годишната му дъщеря Британи.
Моузис се появи иззад ъгъла и влезе в дневната.
— Здрасти. Само старецът. Какво правиш тук?
— Стаята ми липсваше. Нади няма проблем?
— Разбира се.
— Апартаментът ми е хубав, но невинаги го усещам като дом.
— Не. Това чувство ми е познато. Знаеш, че можеш да се върнеш тук.
— Не мисля — въздъхна тя. — Само за няколко вечери.
— Добре. Но офертата винаги е в сила. Къде си била?
— Навън.
— Някъде конкретно?
— Просто навън, тате — сви рамене тя. — С едно момче.
— Има ли си име?
— Не точно — отвърна тя. — Няма значение. И не е нужно да си мислиш, че трябва да ме защитаваш.
Моузис се усети, че стиска зъби. Да не дава господ да се притеснява за дъщеря си.
— За никаква защита не става дума, просто лек бащински интерес. Появяваш се тук, търсиш удобството на стария си дом, та си помислих, че нещо може да те е накарало да се чувстваш нещастна.
— Не. Щастлива съм. Всичко е наред.
— Радвам се да го чуя. Още повече се радвам, че те виждам. Какво ще кажеш за една прегръдчица? Без повече въпроси.
Раменете ѝ се повдигнаха и се отпуснаха.
— Не виждам как би могла да навреди.
2
В сряда, първия ден на февруари, мъжът бутна вратата на кафенето на Пийт. Отбиваше се вече четири дни поред. Всичко, което Британи можеше да предположи за него, беше, че той е някакъв професионалист — личеше си по сакото, вратовръзката и спретнатата къса подстрижка. Имаше хубава коса, гъста и почти руса. Колкото повече го заглеждаше Британи, толкова повече осъзнаваше, че ако съди поне по вида му, този мъж е добър във всяко отношение — тясната трапчинка на брадичката му придаваше честно изражение, усмивката му беше направо убийствена, а и нямаше видими телесни мазнини. Един от малцината благословени.
Днес Британи беше в дъното на магазина и продаваше насипно кафе, на зърна или смляно. Миналите три дни беше на предния щанд, приемаше поръчките на място или работеше с машините. Той идваше с двама други костюмари на неговата възраст, взимаше си кафе с мляко и сядаше с гръб към стената. Тя забелязваше, че на няколко пъти ѝ хвърля тайни погледи.
Което, разбира се, означаваше, че и тя не пропуска да го огледа.
Вчера, докато поръчваше, тя го помоли да види личната му карта. Той посегна към портфейла си, но се спря и наклони глава.
— Моля?
— Просто се шегувам. Но почти се хванахте, нали?