— Нямам нищо против — кимна Дейвид и включи на скорост. Западно от градската градина се издигаше библиотеката — сграда от масивен гранит, също като тази на банката. Но конструкцията й беше по-различна — тя изглеждаше повече като италианска вила, отколкото като замък.
Залепено за библиотеката беше основното училище. Дейвид отби и спря, давайки възможност на Ники да го разгледа. Беше приятна на вид тухлена постройка от началото на века, към която бяха прилепени няколко спомагателни сгради, строени значително по-късно.
— Какво ще кажеш? — погледна дъщеря си той.
— Тук ли ще ходя на училище, ако се преместим? — попита Ники.
— Сигурно — кимна Дейвид. — Не допускам, че в малко градче като Бартлет има и друго основно училище…
— Хубаво е — даде неутралното си становище Ники.
Подкараха отново и бързо прекосиха търговския център на града. Веднага след него се озоваха на територията на колежа „Бартлет“. И тук сградите бяха от сив гранит с бели орнаменти — също като в центъра. Стените на повечето от тях бяха покрити с бръшлян.
— Няма нищо общо с университета „Браун“ — отбеляза Анджела. — Но е много приятно…
— Понякога се питам какво ли би се получило, ако бях учил в някой малък колеж като този — промълви Дейвид.
— Нямаше да се запознаеш с мама — отсече Ники. — Което означава, че и мен нямаше да ме има!
— Права си — засмя се Дейвид. — Точно затова се радвам, че учих в „Браун“.
Направиха широк завой и тръгнаха обратно към центъра. Прекосиха моста над поточето с впечатляващото наименование Роуринг ривър и пред очите им се появиха две стари мелници. Дейвид обясни на детето, че преди години тези мелници са били задвижвани от гореща вода. Сега в сградата на едната от тях се помещаваше някаква фирма за компютърен софтуер, но колелото й беше запазено и продължаваше да се върти с тихо поскърцване. Табелата над входа на съседната мелница съобщаваше, че там са офисите на „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.
Върнаха се в центъра и Дейвид паркира до градската градина. Слязоха от колата и бавно тръгнаха по Мейн стрийт.
— Впечатляващо, нали? — прошепна Анджела. — Няма боклуци, няма драсканици по стените и най-вече — няма бездомници! Сякаш сме попаднали в друга държава!
— Какво мислиш за местните? — попита Дейвид. Имаше предвид редките пешеходци, с които се бяха разминали.
— Резервирани, но едва ли имат неприязнено отношение към чужденците — даде кратък, но точен отговор Анджела.
Дейвид спря пред магазина за железария „Стейли“, огледа рекламата над входа и кимна с глава.
— Ще вляза тук да попитам къде можем да похапнем — рече той.
Анджела кимна и дръпна Ники към витрината на съседния магазин, на която бяха изложени дамски обувки.
Дейвид се върна след броени секунди.
— За нещо леко най-подходяща е закусвалнята, но наистина добра храна предлагат в кръчмата „Айрън хорс“ — обяви той. — Аз гласувам за закусвалнята.
— Аз също — присъедини се Ники.
— Това решава нещата — кимна Анджела.
Поръчаха си хамбургери, приготвени по класическия начин от едно време: с препечени филийки, суров лук и изобилие от кетчуп. Излапаха ги с апетит, после Анджела се изправи.
— Съжалявам, но не мога да се поява на интервю без да съм измила зъбите си — обяви тя.
Дейвид отиде на касата да плати и взе едно пликче ментови бонбони.
Насочиха се към колата. По тротоара срещу тях вървеше жена, която водеше на каишка малко кученце със златиста козина.
— Колко е хубаво! — възкликна Ники.
Жената любезно се спря, за да позволи на детето да погали кученцето.
— На колко е години? — попита Анджела.
— О, само на три месеца — отвърна жената.
— Бихте ли ни казали как да стигнем до Общинската болница? — попита Дейвид.
— Разбира се. Трябва да подминете градската градина, а след това да завиете надясно по Фонт стрийт. На следващата пряка отново ще свиете наляво и ще видите главния вход на болницата.
Благодариха на непознатата и продължиха пътя си. Ники крачеше с извърната глава, без да може да отдели поглед от красивото кученце.
— Ще ми разрешите ли да си имам куче, ако останем да живеем тук? — внезапно попита тя.
Дейвид и Анджела си размениха усмивки. Сърцата им се разтопиха от умиление пред първото скромно желание на дъщеря им след прекараната болест.
— Разбира се — рече Анджела.
— Дори ще получиш възможност сама да си го избереш — добави Дейвид.
— В такъв случай искам да живеем тук! — отсече Ники. — А вие?
Анджела хвърли безпомощен поглед към мъжа си, но той само вдигна ръце.