— Жиците са прерязани — въздъхна Анджела. — Мисля, че това е работа на онзи мъж с маската…
— Повика ли полиция? — втренчи се в нея Дейвид.
— Как да я повикам, като нямаме телефон? — остро отвърна младата жена.
— Извинявай, не съобразих…
— Откакто тоя тип избяга, ние двете с Ники стоим горе и кротуваме — добави Анджела. — Умирахме от ужас, че може да се върне…
— А Ръсти къде е? — попита Дейвид.
— Затворих го в обора още следобед, тъй като направо се беше побъркал от маскираните деца — поясни жена му.
— Отивам да си взема мобилния телефон от колата — рече Дейвид. — Ще доведа и Ръсти…
Още от верандата видя групичката хлапаци, която пак се беше събрала пред къщата.
— Хей, копелдаци! — изрева извън себе си той. — Ако пипна някого, направо ще го пребия!
Хлапетата бързо се пръснаха.
Анджела и Ники го чакаха в кухнята.
— Някакви гамени са ни обезобразили верандата и входа — съобщи им раздразнено той.
— Мисля, че са го сторили, защото не отваряхме — въздъхна Анджела. — Но поразиите им са нищо в сравнение с това, което преживяхме…
— Не е съвсем така — поклати глава Дейвид. — Счупили са още стъкла от витража…
— Това е работа на Ники — поясни Анджела, пресегна се и прегърна дъщеря си. — Тя е истински герой… — После с няколко думи му описа развоя на събитията.
Дейвид все още не можеше да повярва на ушите си. Семейството му беше преживяло ужасни перипетии, дори не искаше да си представи какво би могло да се случи. От външната страна на вратата се размазаха нови яйца и той скочи на крака. Това вече беше прекалено! Понесе се напред и рязко отвори вратата. Ако не беше гласът на Анджела, със сигурност щеше да спипа поне двама от бягащите хлапаци. Обърна се да я погледне, после очите му се преместиха върху Ники, прегърнала Ръсти през шията.
— Остави ги, те са само хлапета — прошепна Анджела и очите й се наляха със сълзи.
Забелязал, че жена му е на прага на нервна криза, Дейвид бавно затвори вратата. Даде си сметка, че няма да постигне нищо с гоненето на хлапетата, най-много до изпусне малко пара. Обзет от чувство за вина, той прегърна Ники и накара Анджела да седне на дивана до себе си. Едва след това набра номера на полицията по мобилния си телефон.
— И аз имам вина за това, което стана — промърмори Анджела. — Би трябвало да съобразя, че ще бъдем изложени на опасност… — Замълча за момент, после с глух глас сподели подозренията си относно нападението на паркинга. Сега вече беше абсолютно сигурна, че то беше имало за цел не сексуално насилие, а физическото й ликвидиране.
— Защо ми казваш това едва сега? — втренчи се в нея Дейвид.
— Извинявай, трябваше да го сторя по-рано — сведе глава тя.
— Е, мисля, че все пак разбрахме нещо важно — смекчи тон Дейвид. — Няма никакъв смисъл да имаме тайни един от друг… — Помълча малко, после попита: — Какво стана с Калхоун? Успя ли да го откриеш?
— Не — въздъхна Анджела. — Послушах съвета ти и му оставих съобщение, но отговор няма… Какво ще правим сега?
— Не знам — промърмори Дейвид и стана на крака. — Ще отида да проверя какво е положението отзад…
Полицията се появи едва след четиридесет и пет минути. За голямо неудоволствие на домакините, екипът се водеше лично от Робъртсън, облечен в пълна парадна униформа. Анджела изпита желанието да го попита дали това е маскировката му за празника. Шерифът се придружаваше и от заместника си Карл Хобсън.
— Виждам, че сте имали някакви проблеми — отбеляза Робъртсън, огледал набързо боклуците по верандата и счупените стъкла.
— При това сериозни — кимна Анджела и с няколко думи описа събитията до завръщането на Дейвид.
Шерифът я изслуша с нескрито нетърпение. През цялото време пристъпваше от крака на крак и театрално въртеше очи.
— Сигурна ли сте, че нападателят е държал истински пистолет? — попита той.
— Разбира се! — отвърна с негодувание Анджела.
— А не допускате ли, че това е била пистолет-играчка, просто част от маскировката му? — ухили се Робъртсън и намигна на помощника си.
— Я почакайте малко! — намеси се в разговора Дейвид. — Вашето поведение решително не ми харесва! Оставам с впечатлението, че не приемате сериозно това, което ви се съобщава! В тази къща е имало незаконно проникване от въоръжен човек, стреляло се е! Нима не виждате счупените стъкла на витража?
— Я не ми викайте! — гневно отвърна Робъртсън. — Прекрасната ви съпруга вече призна, че това е дело на дъщеря ви, а не на хипотетичния нападател! Тук му е мястото да добавя, че законът предвижда доста строги наказания за необоснована стрелба в чертите на града!