— Я се махайте по дяволите! — ревна извън себе си Дейвид — Вън от къщата ми!
— С удоволствие — иронично се поклони Робъртсън, направи знак на помощника си и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна: — Все пак нека ви дам един съвет… Семейството ви не се радва на особена популярност в този град и не смея дори да си помисля какво ще стане, ако случайно гръмнете някое дете, почукало на вратата ви за бонбони… В такъв случай и Господ няма да ви спаси!
Дейвид се втурна напред и шерифът побърза да прекрачи прага на входната врата, която шумно се затръшна зад гърба му.
— Господи, какъв мръсник! — хвана се за главата младият мъж. — Вече трябва да ни е ясно, че няма да получим помощ от него…
Анджела само поклати глава, в очите й отново се появиха сълзи. Дейвид се чудеше кого да успокоява по-напред — жена си, или Ники, която беше втрещена от това, което чу.
— Май трябва да помислим дали да останем тук през нощта — промълви след известно време Анджела.
— Че къде ще вървим? — вдигна глава Дейвид. — Оставаме тук, защото сме си у дома. Но преди това ще вземем всички възможни мерки срещу неканени гости!
— Прав си, извинявай — въздъхна тя. — Явно съм толкова разстроена, че не мога да разсъждавам трезво…
— Гладна ли си?
— Не съм — сви рамене младата жена. — Но сега се сещам, че бях започнала да приготвям вечерята…
— Аз пък умирам от глад, защото дори не съм обядвал — обяви Дейвид.
— Добре, ние с Ники ей сега ще приготвим нещо за хапване…
Дейвид набра номера на телефонната компания да съобщи за повредата. Оттам се съгласиха да изпратят техник по спешност едва след като чуха, че е лекар. Уредил този въпрос, той излезе навън с намерението да включи всички налични лампи, включително и тези под стряхата на обора. В резултат къщата заприлича на коледна елха.
Телефонният техник пристигна още преди да довършат вечерята си. Един кратък оглед му беше достатъчен да открие причината за повредата: прекъснат кабел в основата на къщата, съвсем близо до входната врата. Свързването му отне само няколко минути.
— Мразя тези ритуални празници! — обяви той.
Дейвид му благодари за помощта и го изпрати, после се зае с допълнителните мерки за сигурност. Първата му работа беше да закове с дъски рамката на витража, после обиколи всички врати и прозорци и сложи резетата.
Макар и безплодно, посещението на полицията все пак имаше и една положителна страна: хлапаците се отказаха от нападенията си, очевидно уплашени от патрулната кола.
Малко след като работата приключи и детето си легна, Дейвид и Анджела се настаниха край масичката в хола, върху която лежаха новите материали от Бостън. Освободен от задължението да спи в стаята на Ники, Ръсти доволно се просна в краката им. Дейвид реши, че кучето трябва да бъде оставено свободно в къщата, просто защото разчиташе на слуха и обонянието му. Разбира се, разчиташе и на пушката, която беше облегната на дивана, само на метър от него.
— Знаеш ли какво си мисля — промълви Анджела докато той вадеше материалите от големия кафяв плик. — Човекът, който ни нападна днес, със сигурност е онзи, който прибягва до евтаназия на пациентите и който е убил Ходжис… Абсолютно сигурна съм в това. Всякакво друго предположение е лишено от смисъл.
— Съгласен съм — кимна Дейвид. — Според мен това е бил Клайд Девъншър, ето медицинското му досие…
Анджела прелисти тънката папка, стигна до диагнозите накрая и изненадано вдигна глава.
— Господи, той е серопозитивен!
— Което означава, че е неизлечимо болен и има мотив да разчиства сметките си с всички, с цялото общество — загрижено добави Дейвид. — Бил е арестуван пред дома на Джак Кеворкян, а това означава, че проявява сериозен интерес към асистираното самоубийство… Кой знае, може би този интерес се изразява именно в евтаназията… Той притежава достатъчно медицински познания, работата в болницата му осигурява достъп до набелязаните жертви, а на всичкото отгоре е съден за изнасилване. Може би именно той ще се окаже нападателят със скиорската маска на паркинга…
Анджела бавно кимна с глава.
— Всичко това звучи логично, но за съжаление уликите са косвени… — Помълча малко, после вдигна глава: — Ще можеш ли да го познаеш, ако го видиш?
— За съжаление не — поклати глава Дейвид.
— Питам се дали не бих могла да го идентифицирам по ръст и глас… — замислено проточи Анджела. — Но имам неприятното предчувствие, че никога няма да бъда сигурна.